102-годишен пловдивчанин: Деляхме си и въшките на съюзници и германци

Марин Данчев Узунов е един от 13-имата останали живи ветерани в Пловдив, участвали във Втората световна война. 102 години тежат върху раменете му, но само докато застане пред публиката. Тогава, окичен с медалите си за храброст, ветеранът заема войнишка стойка - стегнат, изправен, спретнат и достолепен се връща в годините и започва да разказва за героизма на българските герои от Втората световна война. Не защото спомените са хубави и иска да се връща към тях, а защото е приел като кауза да разказва за разрушителните последици от всяка война - материални, емоционални, психически, опустошителни за цели семейства, които губят близки и любими хора, за осакатените тела и души, които оставя тя след себе си.

Духа и добрата си кондицията ветеранът поддържа със социални контакти, срещи с млади хора, предимно ученици, бойни другари и… чаша червено вино. Хапва по малко, но хлябът задължително трябва да е бял, защото "черния си го е изял през войната".

Основното си образование старият фронтовак завършва в родния Старосел и на 18 години влиза в казанлъшкия полк, където го заварва мобилизацията. Така, едва на 22 г., попада под флага на 23-ти Шипченски полк, в който е командир и председател на войнишкия комитет. С бойните си другари тръгват от България през Сърбия, Унгария, Австрия и стигат до границата с Германия.  

„По време на войната служех в противовъздушната артилерия. Нямахме никакъв опит как се стреля срещу самолети и танкове. Учехме се в движение. Въпреки трудностите се държахме и вярвахме, че ще победим, а вярата в собствените сили е най-важното, когато трябва да спечелиш битки“, разказва старият офицер.

На 9 май, когато Германия обявява капитулация, частта на Марин Узунов е на границата. Военните действия са прекратени и бойците трябва да се върнат в родината.

„Повечето време вървяхме пеша, нямахме храна, обувките ни бяха скъсани, много от войниците бяха боси. Нямаше къде да се изкъпем и изперем. Въшките ни мъчеха, но се опитвахме да приемем всичко на шега, за да оцелеем. Гадинките бяха черни и бели и се шегувахме, че белите са съюзниците, а черните са германците“, с чувство за хумор разказва ветеранът. Оцеляват благодарение на хората от селата, през които минават. Като виждали войниците, които приемали като освободители, че са гладни и зле облечени, хората им давали храна, дрехи и черги, за да се топлят. В унгарско село местните им подарили цяло стадо овце, за да оцелеят по пътя към дома. С овчата лой пък войниците мажели раните по краката си и така се лекували.

„Това бяха човешки жестове, които никога не се забравят“,

спомня си с признателност ветеранът за помощта, която са получавали по пътя от обикновените сърби и унгарци.

Няколко случки си спомня старият войник с особено вълнение. По пътя към дома в Унгария попадат на германски войници.

„Гледаме срещу нас едни деца - 15-16-годишни. В немски униформи, с оръжие, готови да стрелят. Как да вдигнеш оръжие срещу деца и то след като войната вече е свършила“, спомня си фронтовакът. С тях имало няколко пленници, благодарение на които германските войници разбрали, че никой не иска да ги убива, а войната вече е приключила. Така се разминали без жертви - едните продължили към Германия, а другите - към България.

За участието си във войната ветеранът говори с гордост за героизма и спечелените битки. Обича да разказва за тях, за да не се забравя, че българските войници са участвали във войната против фашизма.

Често го питали какво си е донесъл от пътя към дома,

след като хората са им подарявали вещи, които да им служат по пътя. „Исках просто да се върна у дома, да видя родителите си, родния край и не донесох нищо, което да ми напомня за войната“, спомня си ветеранът. Шегува се, че единственото, което му е останало от битките, е нарушеният слух от гърмежите срещу самолетите, взривовете на мините и грохотът на танковете.

Родината Марин Узунов заварва опустошена, а майка си и баща си - в барака, защото къщата им била опожарена от германците. Започват с брат му, който също е участвал във войната, да строят нови къщи. Събирали материали от различни места - откъдето каквото намерят - тухли, греди, керемиди, за да започнат новия си живот.

Междувременно Марин завършва Висшата военна школа във Велико Търново за политически офицери. Служи като зам.-командир по политическата част в Пловдив, където стига до чин капитан. Решава обаче да се уволни от армията, за да учи. Завършва гимназия, после и строителен техникум.

„Станах строител. Животът трябваше да продължи, а имаше нужда от хора, които да възстановят разрушената държава“, бил убеден вече бившият военен, който през това време срещнал и голямата си любов - Златка, с която създал семейство. Започнал първо работа в Домостроителния комбинат, а по-късно в отдел "Строителство и благоустройство“ към Община Пловдив, където му

поверили да отговаря за 13 села в яката на Родопите.

Трябвало да се възстановяват пътища, мостове, да се строят сгради, за да се върнат след войната хората към нормалния живот. Пенсионирал се като ръководител на отдел "Жилищно строителство“.

Днес Мартин Узунов се радва на три поколения след себе си. Има две деца, трима внуци и двама правнуци. Всичките са изучени и успели хора. Дъщерята Красимира Узунова е доцент в Аграрния университет, а синът е икономист. Единият внук живее в Нидерландия, където има хубава работа и семейство. Преди две години Мартин Узунов изненадал дори близките си, като поискал и той да пътува с тях до северната държава, за да види правнучката си. Качил се с тях на самолета и отпътувал. Първия ден излезли на разходка, за да покаже внукът града, в който живее семейството му. Преди да тръгнат, ветеранът закичил ордените на сакото си, за да се гордее внукът му с него. "Разхождахме се в много красив парк и от една пейка стана един мъж, дойде към нас и козирува на баща ми, а на мен ми се поклони. Вероятно беше военен, който разпозна медалите за храброст на татко", спомня си случката с вълнение дъщерята Красимира Узунова.

До началото на ковид пандемията всяка година през октомври Съюзът на ветераните от войните организирал автопоходи до емблематични за българската история места - Дойран, Стражин, Страцин, Куманово, Ново село, които, въпреки годините си, ветеранът не пропускал. Никога обаче не отишъл в Германия, а в Унгария ходил един път - в началото на 70-те години, за да постави цветя на войнишкото гробище, където били погребани бойните му другари.

Последната година, когато се среща с другите ветерани,

често говорят за войната в Украйна. 

„Голяма мъка е това, което се случва там. Доскоро все си говорехме, че всичко може да се подреди в живота - само да няма повече войни. За нас, ветераните, това е много тежко. Не вярвахме, че този ужас може отново да се повтори“, говори за случващото се в Украйна старият воин, който продължава да обича Русия и руските хора, но не одобрява държавната политика на никоя държава, която започва военни действия срещу друга.

Според данни от последния брой на вестник "Българска армия", издаден на 6 май т. г., в момента в България има 128 живи фронтоваци ветерани. 70 от тях са над 100-годишни.

Най-вълнуващият спомен на Марин от войната е, когато в унгарския град Надканижа среща случайно сестра си Гена. Момичето, което е работило преди войната като медицинска сестра в пловдивската Втора градска болница, се записало като доброволка. Заминало на фронта и се грижело за ранените войници в лазарета.

„Вълнението беше огромно. Не се бяхме виждали повече от година. Нищо не знаехме един за друг. Не можехме да повярваме, че това ни се случва, че се виждаме живи и здрави далече от дома“, не може да скрие вълнението си и до днес ветеранът. Като видяла, че брат <210> е без обувки, Гена го оставила да я чака и не след дълго му донесла здрави чепици и храна, за да може да извърви останалите 980 км пеша до България.