Анри Кулев, художник и кинорежисьор: В този свят иронията е опасно оръжие

„Сузана и старците“ е библейски сюжет, който през вековете е вдъхновявал много талантливи художници. Притчата разказва как красивата еврейка Сузана се къпела, без да знае, че тайно я наблюдават двама възрастни старейшини. Те се опитали да я съблазнят, а след като не успели, я обвинили в прелюбодейство - историята е от "Книга на пророк Даниила", глава 13.По времето на барока Рубенс рисува Сузана като русокоса пищна красавица, а Антонис ван Дайк представя една ужасена от нападението Сузана. Библейската история вдъхновила и венецианския художник Тинторето, който я рисува пред огледалото.

Сега с темата се заиграва и прочутият ни кинорежисьор и майстор на карикатурата - Анри Кулев, с 15 свои платна композиции, показани в галерия „Възраждане“. В тази смела изложба еротиката е в апогея си и тя защитава една всеизвестна притча. Анри Кулев ни позволи да потънем в сюжета и ни очарова със своя разказ. Ето как.

- Г-н Кулев, изненадахте пловдивчани със своята изложба „Сузана и старците“ в галерия „Възраждане". Името Ви сякаш е повече познато от света на киното.

- Е, аз съм познат повече покрай киното, анимацията, но иначе съм професионален художник. В образованието ми, свързано с киното, имаше много часове с преподаване на рисуване. Мой учител е бил един от големите живописци на ХХ век Юрий Пименов - руски художник, сценограф, плакатист. С много известни хора съм се срещал …

По-интригуващото е, че след 40 години най-накрая реших, че си струва освен карикатурите, които ежеседмично рисувам за "24 часа" - да направя и тази изложба. Занимавам се с вестникарски рисунки през последните 50 години. И това е всяка седмица - по две рисунки. Много и отговорна работа. Така че никога не съм се откъсвал от рисуването. Съвсем неочаквано галеристката Краси Алексиева, моя приятелка от години, обаче ми предложи: Дай да направим една твоя изложба за тази кръгла годишнина. Попитах: Коя годишнина? Е, да - сетих се, тази година навърших 75 години. С усмивка реших, че е време да се мине на по-голям формат, в друга техника - тези 15 композиции, които виждате в „изложбата ми в галерия „Възраждане“, са изпълнени с темпера върху хартия. Доста мъчителна техника.

- Да, „Сузана и старците“ - една вселенска еротика, която разсмива и размисля. За какво искате да се замислят хората?

- Мисля, че въпросът е пресилен, защото през годините виждам колко малко се замислят хората. Макар че авторите непрекъснато ги бутат към това прословуто мислене, те се дърпат към чувствата. Какво значи да се замисли човек? Нека по-скоро погледнат картините и ако някой намери контакт с тях, дали пластичен - през живописта, или духовен - през сюжета, това е смисълът за мен, възприятието от една изложба. За другите, които не могат да осъществят този контакт - какъв размисъл? Те ще видят конюнктурното. Или… нещо друго.

Естествено, Библията е едно велико чудо! Милиони художници по света са работили и работят върху текстовете й. Това са, да го нарека с безсмислената дума - сдъвкани текстове, премислени текстове. Те, библейските сюжети, са „търкаляни“ през милиони глави и са издържали на проверката на времето. Всеки от големите художници живописци е опирал до Библията. Така че сюжетът беше ясен, той е един извор, който няма пресъхване. Въпреки това си давах сметка, че когато става дума за Стария завет, не може да се прави всичко. Материята е сложна, минава през канона. Ето защо трябва да се пипа много внимателно, защото и най-малкият намек за усмивка, за смешка би се възприел погрешно. А в този свят иронията е опасно оръжие!

Така е и със особения сюжет на „Сузана и старците“, където под външния пласт на леката еротика, която се просмуква, седи цяла една книга, която говори за това: Как трябва да се преценяват историите човешки? Каква е ролята на съдията и какво трябва да се отсъди? Кое е вярно и кое - не? Има много за ровене в тази история, но кой знае защо повечето художници са видели в сюжета по-интересната част, а именно възможността за една пластична полугола и красива женска фигура. Видели са двама старци и техните похотливи погледи за контакт с младата жена и нейната уплаха. Има още толкова неща, които могат да се интерпретират…

- Мъдра ли е старостта?

- Идея нямам, да отговорят старците. Когато остарея ще ви кажа.Какво значи мъдра старост? Когато си бил глупав на млади години, няма как да станеш мъдър на стари. Височайша глупост е да казваме, че старостта е мъдра, а младостта е глупава. Често в живота ни всичко е разменено и стерилната старост е кошмарен кръг на глупостта, а младостта е умна и креативна. И обратното. Всичко е индивидуално! Виждам стари хора, които са много по-активни от 50-годишни мъже. Но да, със сигурност старостта носи физическата тежест и трудността на битието. Зависи каква старост имаш. Ако си беден? Тези митове с гръцките философи, които ходят по брега на морето, живеят в бъчви и говорят мъдри слова, са коварна измислица. (Смее се.)         

- Къде са пресечените точки между киното и еротиката в живописта?

- В случая с изложбата пресечената точка е сюжетът. В киното със сигурност има сюжети и филми, правени по „Сузана и старците“ - въпреки, че не ги познавам. Най-смешното е, че този тип творби отварят някакви последователни врати. Всяка от тези врати има разклонение и човек може да тръгне по него. От изложбата да влезе в анимацията, от там да вкара игрални фрагменти, думички, пластично решение. Всяка тема оставя след себе си един шлейф от измислици, които си струва да се изследват.   

- Казвате, че обстановката и в България, и в киното ни продължава да е отчайващо изнервяща. С какво да противодействаме на тази агония?

- С нищо не можем да противодействаме. За агонията говоря, защото това не са случайности. Не ми се говори, като всички наоколо, защото дрънкаме празни приказки.

Вижте колко отчайваща е политическата ситуация в България. Какво се случва във футбола - същото. Вижте ситуацията по пътищата ни - това е „еманацията“ на българския дух. Същото е в киното, макар че в изкуството понякога има някакви проблясъци и слава Богу.  

- Снимате анимационно, документално и игрално кино. Кое е най-важното при създаването на един филм?

- Милиони неща. В киното няма немаловажни неща. Всичко е важно. От първата среща със сценария до опитите този сценарий да бъде представен за финансиране от Националния филмов център. И усилията да се съберат пари, т.е. работата на продуцента, защото в игралното кино бюджетът е над милион. Огромните екипи искат адекватно финансиране. От там нататък всяка една грешка, а грешките в един филм могат да са стотици, го обрича на провал. Като започнем от актьорите, минавайки през оператора, монтажа, озвучаването – това изкуство е толкова сложно и трудно. И най-малката грешка води до фатален край. Един слаб актьор може да провали филма, един слаб режисьор - също. Един неумел композитор може да внесе излишен драматизъм в филма. Зад всичко това стоят режисьорът и продуцентът, които трябва да имат ясна визия. А какво означава един слаб или провален филм? Какво значи публика и коя е тази публика? Колко интелигентна е тя? И ако тази публика, която сме си възпитали в последните години, е свикнала да гледа турски сериали - тя може ли да погледне друг филм? Като тук не цитирам турските сериали като лош пример. Но питам: Това ли е българската сетивност? Това ли е сетивността на българския режисьор? Доколко един игрален филм отговаря на документите на времето, което отразява? Това са милиони въпроси.  

Да кажем, че филмът излиза и изведнъж българската публика, която е разглезена от „кражбите по интернет“, което е безобразно - въпросната публика тръгва да критикува този „ужасен“ филм. Прави сравнения и търси някакви безсмислени Оскари. Все едно да сравняват мерцедес със 150-годишна история със селска каруца, дърпана от магаре.

Древните са го казали най-добре: „Всички аналогии са противни“.      

- Киното по света е печеливш бизнес, а у нас все… оцелява. Защо все не намираме правилната формула?

- Никога не съм поставял по този начин въпроса. Човек попада в някаква ситуация и тя като вода го носи нанякъде.

Най-интересна за мен, поне в началото, беше анимацията. Тя по един сложен, а понякога и прост начин, обединява изобразителното изкуство и разказа. Както и възможността за движение, което е важно в киното. Страшно красиво е една форма да се движи в пространството и в този смисъл анимацията е пластично изкуство, което води цялата история. По същия начин мога да говоря за статиката в живописта, за възможността на тези композиции да „кажат“ нещо статично. Много важно е да се говори за удоволствието от света, удоволствието от композицията. Така че всяко нещо носи собствена красота и печат. Това са пластични изкуства, които се родеят и, когато си вътре в анимацията, ти си вътре и в киното. Когато си в киното, ти си и в документалния филм. Когато си в документалния филм, е естествено да развиеш интерес и към игралната постановка. Когато си вътре в постановката, театърът е на половин крачка от теб. Стига човек да има свободата да си даде тези духовни срещи.

Всичко в живота тръгва от една случайна среща. Пътищата ни се пресичат, така е и в пластичните изкуства. Тези неща не се мислят, не се изчисляват. Те се появяват от някъде и, ако имат шанс, живеят определено време, ако не - умират предварително. Това е красотата на живота.    

- Звучите песимистично?

- Песимистично?! Аз съм оптимистичен човек. Кое му е песимистичното - това е истината. Животът ни премина, пълен с глупави оптимисти, които ни докараха дотук. Всички политици нали са велики оптимисти, сериозни хора? Нали оправиха държавата. Ще оправят друг път. Едни тъжни хора, които не могат себе си да оправят. Така че не става така… с оптимизма. Аз предпочитам едни разумни песимисти пред глуповато зарадвани оптимисти. Оптимисти отгоре на кое? Оптимизъм има в религията, където вярващите се надяват на един по-друг свят. Оптимисти са ислямските фундаменталисти, които се самоунищожават, летейки със самолета и надянали по един девствен пояс, защото вярват, че там, горе, на небето, ги чакат девици.

Какво общо има това с живота на земята? Така че аз съм един завършен песимист „с девствен пояс“.  

- Разкажете ни какъв ще е следващият ви филм?

- В момента завършваме документален филм за подводния оператор Стефан Тодоров - интересен човек, с него сме работили заедно през годините. На фестивала „Златен ритон“, който предстои в Пловдив, ще покажем анимационния ни филм - нарича се „Бяло рамо за черен мъж“. Той е 15-минутен, правен е по разказа на Христо Ганев, за човека който води Рей Чарлс - помага му да се провира през мрака.На хоризонта се очертава и игрален филм, за който вече имаме финансиране от НФЦ. Казва се „Пилоти“ - за онези момчета, защитавали София при бомбардировките през Втората световна война. Това е филм за тяхната младост, за случките и мечтите им, за фатализма в ежедневието им и за живота след войната.

„В небето на приморски град се появява огромна птица, която закрива слънцето. Всички деца изведнъж изчезват. Хората са обхванати от паника. Бреговата охрана заема бойни позиции, в небето политат снаряди. Настъпва краят на света. Опитите на учения Норбе се струват за всички безумни и те смятат, че нищо не може да помогне за физическото оцеляване на човека. И наистина неговото изобретение се оказва толкова благородно, колкото и изтребително“ - помните ли филма „Бащата на яйцето“? В далечната 1991 г. тази фентъзи лента по един уникален начин претвори едноименната книга на писателя Борис Христов. Картините, които се разкриват, ни вкарват в един фантастичен свят - модерна приказка или митологична притча? Всеки решава сам. Режисьорът на филма е Анри Кулев, оператор е Светлана Ганева, а музиката е композирана от Любомир Денев. Това е разказ за свят, в който всеки търси своята спасителна лодка.

Роден в Шумен на 21 юли 1949 г. Анри Кулев се дипломира като художник-постановчик на анимационни филми в Държавния институт по кинематография в Москва. Годината е 1974-а, тогава постъпва в Студията за анимационни филми „София“ в Бояна. През 1992 г. създава своя продуцентска къща „Кулев филм продукция“. Създател на игралните филми „Смъртта на заека“, „Бащата на яйцето“, „Г-жа Динозавър“, „Врабците през октомври“, „Цахес“ и „Имало една война“, на документалните филми за Йълдъз Ибрахимова и Иво Папазов-Ибряма, на анимационните „Хипотеза“, „Постановка“, „Парцалът“, „Горгоната“, „Сламеният човек“ , Пук“ и последния дългометражен анимационен филм - „Меко казано“. Както и на детската оперна постановка „Лили и вълшебното бисерче“. Прави самостоятелни изложби - графика, анимационни ескизи и живопис - у нас и в чужбина.