Да се сблъскаш с Тезеят на Красимир Димовски и кривото огледало на отвъдния свят

В света на литературата не е като в сивото ежедневие – да се събудиш, да отпиеш глътка кафе, да напудриш носа, да вдишаш с двете ноздри изкусителния аромат на свободата, след което да потънеш из калните локви на настроението на шефа. Не е така! Не е важно само да мажеш лицемерието на филия и да изглеждаш добре! В този свят това даже е предостатъчно, но в онзи паралелния – на литературата, нито по дрехите посрещат, нито по дрехите изпращат. Там се търсят добри плувци – плувци, които не се страхуват да стигнат до най-дълбокото в океана на думите и да изровят онзи бисер, който е сътворен именно за тях. Удавници в думите много, но виртуозите в тоя „занаят“ знаят как правилно да задържат дъха си от първата до последната корица на книгата и да извадят всички съкровища от дъното на авторовата мисъл. И не само да ги извадят, ами и да изчакат да изсъхнат, за да ги видят в най-чистия им вариант, както майка ги е родила. 

Най-големите късметлии сред виртуозите ще открият сандъчето, в което се крие „рогът на изобилието“, лично събран от писателя Красимир Димовски. Със сигурност, то има двойствена природа – хем е направено за всеки, хем пък не. Противоречие? Съвсем не. Еволуция и гравитас на мисълта и душата? Точно така! 

В романа си „Тезеят в своя лабиринт“ Димовски реди сезоните на мисълта и емоциите у читателя със завидна прецизност. До кой сезон ще стигне читателя, зависи от самия него, казва писателят. И това е безспорно. Който иска ще си остане в лятото на думите, който иска ще изчака листопада, който има мерак ще върви по заледените пътеки в света на Димовски, а ако издържите и си позволите – ще дочакате пролетта, която носи душевната наслада от новата му книга. 

Главният герой в романа е образ, в който може да разпознаем голяма част от себе си, макар през криво огледало. Тезеят притежава всички онези черти, които носим в кръвта си, едновременно с това се издига до недостижимото, принизява се до невъзможното, съешава в себе си сълзите на доброто с кьопавите пръсти на злото, стои на вътрешночовешкия екватор между нормалното, природното, и свръхестественото, божественото. И ту прескача от единия край, ту от другия, ту стои разпнат между двете. Точно като онази женица, кметицата, която Тезеят вижда още в началото на романа – чиито ръце са пристегнати на железния кръст на църквата, с гърди, които светят изпъчено, с бози нозе, обкрачили кубето, сякаш то напъва да я оплоди с някаква нова вяра. В тази неудобна никому позиция е Тезеят в целия роман. Позиция, която авторът Красимир Димовски умишлено е търсил и с която съвсем умишлено го изтезава. Позиция, която е нашата връзка с природното и със забравеното от историята времево пространство – между голямата планина Могила и малката Могилчица, и със свръхестественото – между ослепителната светлина по бедрата на героинята Ариадна (Пагане) до енергията на нейния Дневник, в който и ние, читателите, искаме да надникнем през цялото време, за да се вознесем. 

Още от първата страница Димовски ни въвлича в тъмнината на авторския лабиринт, малко преди да ни затвори в онзи на Тезеят. Първо ни кара да си стиснем ръцете с главния герой, за да усетим как му ври отвътре и как щом замахне, цялото му натягане отива в удара. Сила, която не е срещала юмрука на грамотността, но пък с един юмрук между очите може да загаси погледа на всяко муле. После авторът ни завива уютно с природната интелигентност на този човек, който очевидно познава поне Библията, приспива ни с доброто му сърце, макар ръбесто и биещо по ритъма на първичното, след което ни кара да се разкрачим над екватора на планетата на Тезея – с единия крак в съня, с другия в реалността. Точно там – между мисловно оградената ограниченост на света на малкия човек и космополитната шизофренност на Големия човек, ние стоим и гледаме. И то през очите на Тезеят. Не през нашите. След няколко реда вече мислим като него, съгласяваме се с изводите му, водим войната между психиката и физиката, не контролираме сърцебиенето си, когато писателят спомене и една дума, пардон – нота, за Пагане. 

И ние като Тезеят нотите няма да ги разберем, но ще разберем стенописите в пещерите на вътрешната му вселена, които са издялани с болка, с противоречия, с полярни чувства, с първичност, с неграмотност, с божествена доброта, с много добро и с много зло, които се чифтосват постоянно, за да се роди „дозло“ – онова, от което дори Тезеят се страхува. Онова, за което дори баща му го е предупредил приживе. 

И така този получовек, полубог от малкото човечество докосва с пръст свръхестественото и то го изменя до степен, че никога повече няма да бъде същия. Тезеят открива Дневника на П. и започва търсенето на себе си и на другите в лабиринта. Лабиринтът, по който и читателите вървят задъхани. Този лабиринт има няколко измерения и само от разполагащия с думите зависи до каква степен ще ги оголи – до проста резка или до кокал. 

Малко по-късно се появява и образът на Бичето. В неговите очи, освен очевидно животинското,  има и от онова, дето днес му викаме „няма отърване“. Писателят е внедрил в тази персонажна бомба толкова много барут, че дори и при шепот на мисълта тя ще се взриви безвъзвратно. В общи линии Бичето е изплетен от нишките на пришълеца – онзи повсеместен образ, срещу който скачаме, от който се боим, който кълнем за всичко, пред който си трайкаме, и, най-важното, който слага главата на природата и връзката с природата направо на гилотината. Без да се замисли, шат-пат и готово. И с каква цел? Да замижава от дима на пура, докато стъпва наперено със обувките си от змийска кожа и върти трафик на момичета. 

С много усилия Тезеят скъсва пъпната връв със собствения си комфорт и родната земя, за да забрави кръвясалите очи на Бичето. Бяга към външния свят, към онзи голям свят, където слънцето изгрява от север и залязва на юг. И стига до бодливата истина – лицето на Бичето е навсякъде, пренесено от съзнателното и несъзнателното до реалността, като копие на изкусен фалшификатор. „Избягах от Бичето, пък в Немско – пак бик, сигурно щъкат по цялата планета, викам си, ако я погледнеш от космосът. Тезеят – един, биците – много, как да ги пребориш“, изрича на ум болезнената мелодия на действителността Тезеят, вече започнал да пипа с пръсти калната вода, в която живее Голямото човечество. 

И всичко това заради един Дневник на П. Струва ли си, се пита на няколко пъти героят, да спасяваш някой, който не иска да бъде спасен? Някой, който иска да проникне в злото, за да го преобрази. Някой, който прави зло, за да стигне до по-голямото зло. Някой, който се съешава със злото, за да роди още по-голямо зло, лудост или пък направо смърт. Това, всъщност Бог ли е, или просто човек? Сън ли е, или просто блян, режеш сърцето като бръснач? Вкусен плод на въображението или зловонието на гнилата ни фантазия? Въпроси, на които авторът на романа не дава категоричен отговор. Не може и да очакваме това от него. Ние сме в съзнанието на Тезеят, човъркаме в дълбините му, молейки се да не пипнем онова „дозло“, но същевременно пък започваме да чуваме музиката от цигулката на Пагане. Същите тези ноти, които героят не познава, но тръгва да изписва в сърцето си, под зоркия поглед на първобитната му същност. Накрая става така, че и ние си мислим: „Изтрещяхме, щом едно и също нещо не чуваме“. 

Всички образи в романа на Димовски носят важните парченца от пъзела на разбраното неразбрано, което се е просмукало във всяка една паяжина в ъгъла на скромния ни животец. При едни от читателите тези персонажи ще донесат още повече въпроси в края, отколкото в началото. При други течението на реката ще е наобратно – на финала ще останат безмълвни, без искрица, която да изпише въпросителна в бездната на мисълта. И това му е хубавото, както обича да казва писателят – читателят довършва книгата, не авторът. 

И това хубаво е дотолкова хубаво, че като се понесеш от първата страница, стъпваш по думите, за да не потънеш, опираш се на силните ръце на Тезеят, обхождаш лабиринта му с плах поглед и стигаш до изхода, до Преображението на мисълта и чувствата, които си изпуснал между редовете. 

Красимир Димовски позволи да вдъхнем от аромата на Пагане и мощта на Тезеят секунда преди да затвори вратата. Там, зад вратата е завършеното лице на изключителния му свят, съешаващ „Момичето, което предсказваше миналото“ и „Ловецът на русалки“. 

Писателят открехна леко вратата към тази всепоглъщаща вселена снощи в BeeBop Café, където се състоя представянето на романа „Тезеят в своя лабиринт“. В компанията на издателя Стойо Вартоломеев и Младен Влашки, Димовски подаде ръка към читателите, за да ги попита негласно дали имат смелост да надникнат в мрака на лабиринта. 

Влашки определи романа като новост, като събитие в света на литературата, като нещо неочаквано, но единствено и безпогрешно разпознаваемо. Сподели, че е един от хората, които постоянно са ръчкали Димовски да твори, да довърши този роман, чието създаване е продължило около две години в лабиринта на времето. „Обикновено пътят на твореца започва с разказ, след това с новела, и ако е истински добър – с роман. Краси е едновременно брилянтен и в трите“, каза Влашки. И акцентира върху сказа – как Димовски води приключението на Тезеят от негово име, и то през цялото време, което никак не е лесно, и не е правено, подчерта Влашки. И допълни, че този начин на писане те кара да четеш всяка една дума и да не пропускаш. „Така работят Големите“, обобщи той брилянтността на Красимир Димовски, която прозира във всяка една от всички над 300 страници на романа. 

На представянето в Пловдив авторът каза, че посланието всъщност е отварянето на пътека към една важна мисия – очовечаването на човечеството. На пръв прочит умът отхвърля този оксиморон, но на втори прочит потъва в дълбините му и се пита „Човеци ли са човеците?“. Именно това е главната мисия, сведена от Бога към душата на писателя – да отговори положително на този въпрос, или поне да направи така, че след него някой да може да отговори положително, дамуготура (както би се изразил в мислите си Тезеят). Разбира се, авторът отдели време на всеки, дошъл да се срещна лично с него, и го дари с автограф и послание. 

Със сигурност Димовски се е заел с тази важна мисия и тя ще се увенчае с успех спрямо всеки, който премине по пътя на азбуката на автора – от А, през Б, та чак до Я. Чак тогава преминалите инициацията ще започнат да чуват цигулката на Пагане. Дотогава ще е мелодията на лудостта в мислите на отиващото си човечество. В очите му, които изстиват, но не се затварят, като онези на бика, който Тезеят прати в отвъдното с един юмрук между очите. В кривото огледало, в което се гледаме всеки ден и нищо не виждаме, освен тялото си. Къде е душата? Може би в Дневника, който все още не сме открили. Като онзи на Тезеят, който здраво ще ни раздруса…и възбуди. 

Тезеят на Димовски вече е отвързан и след като се озова първо в Пловдив, днес следва София. Представянето на „Тезеят в своя лабиринт“ ще бъде в Greenwich book center в 18.30 часа. Митко Новков ще въведе присъстващите в необятната вселена на Краси. 

снимки от Катерина Георгиева, Миглена Георгиева, авторът и други