Гаранцията на един „стършел“: Веселият романоид „Индианеца, който ми изпи динята“ е истинска литература, а не имитиращ продукт 

Автор Михаил ВЕШИМ

В дните на Великия пост писателят Петър Марчев ни предлага един пост-модерен роман. То, според постмодернизма, всичко вече може да бъде роман – даже едно упътване за пералня или за прахосмукачка-робот – и такова четиво, макар и постно, би минало за модерно, или пост-модерно. Да си призная, и аз вече не знам какво е романът. Според класика Георги Господинов, „романът не е ариец“. А дали не е индианец – се запитах аз, докато четях „Индианеца, който ми изпи динята“? Кой е Индианеца и как може да изпие цяла голяма диня – няма да ви казвам, ще разберете, когато прочетете тази книга.

А тя може да бъде четена по няколко начина – и като роман, и като кратки разкази, и като фрагменти. Като пародия, като игриви приумици на авторовото въображение, и като весели истории. Или като тъжни истории… Може да я четете и от началото, и от края, може да я отворите на произволно място в средата – от това текстовете няма да загубят, нито пък вие ще изгубите нишката на сюжета. Защото тук сюжет няма, има десетки сюжети, които са уж с познати заглавия, а пък ще ви изненадат. Както „совите“ на Дейвид Линч не са това, което са – така е и при заглавията на Петър Марчев…

За да възприеме човек тази книга, да му „легне“ на сърцето, той трябва да има някакъв културен пласт – някаква основа от знания за света, някакъв запас от прочетени книги или гледани филми. Този „Индианец“ е такъв – само за читатели с културен пласт и интелигентен запас; тоест тази книга не може да е масова и касова, както и авторът ѝ не може да е Паулу Коелю или Мария Лалева.

Но това не е недостатък на книгата, това е нейното най-голямо достойнство. Нищо, че е жанрово неопределена – сборник разкази или роман. Всъщност, тя е един пъзел – авторът е нарязал своя живот на дребни парченца и го предлага на читателя, който трябва да си го сглоби сам…

Докато четях и сглобявах пъзела на авторовите преживявания, пред очите ми се появяваха и картини от моя живот – с Петър Марчев сме връстници, сега от негов разказ научих, че по едно и също време сме били в една и съща казарма, дори тогава по едно и също време сме се напивали по войнишки в камион, само че на различни места – той в Калейца, Троянско, аз край Доренци. Той с троянска сливова, аз – с домашно мерло, което сърбахме от войнишката бака с помощта на чинии, тъй като чаши нямаше… И още много съвпадения открих в личните истории на Петър – вдъхновявали сме се от едни и същи книги, слушали сме едни и същи групи, разменяли сме едни и същи плочи. Даже дънките ни са били от една марка – славния „Супер райфъл“ – неговите донесени от Скопие, моите - купени от шофьор, работил в Либия. Тук се сещам, че в средата на 70-те с брат ми имахме един чифт общи дънки – носеше ги онзи, който стане пръв от сън. Оттогава ставам рано, чак до днес…

Но аз се поувлякох, затова нека се върна на темата. Безспорно, голямо достойнство в новата книга на Петър Марчев е хуморът. Много усмивки има в „Индианеца, който ми изпи динята“ – но това не е смехът от ти ви-шоуто, който идва по команда „аплаузи!“ зад кадър. Тук хуморът е естествен, интелигентен и с мярка, а в него понякога се усеща и малко тъга. Точно като в живота, където смешното и тъжното вървят ръка за ръка. И това прави книгата на Петър истинска, а не имитиращ продукт, каквато е повечето днешна книжнина…