Новата стихосбирка на Галина Вълчева е поетическа изненада - рядко днес можеш да срещнеш автор на стихове с такъв усет за лиричен диалог със света
Ще си призная – новата стихосбирка на Галина Вълчева „Деветият облак” за мен е една поетическа изненада. Рядко днес можеш да срещнеш автор на стихове с такъв усет за лиричен диалог със света и с такава самовзискателност към стихотворния език. Навсякъде в книгата съзираме овладян и живо пулсиращ стих, естествено звучащи, често – изненадващи със свежестта си рими. Умело и с финес са композирани лирическите настроения: мъдрата възхита от природата, метафоричните осветявания на доброто и злото, душевната близост с атмосферата на стария и днешен Пловдив, изпълнените с обич изповеди към най-близките. Нейните думи намират верния тон, спечелват ни със сърдечна интонация – студеният език на чисто филологическите, хербарийни изобретения им е чужд. Имам определена представа за склонността на Галина Вълчева към такъв непринуден, сюжетен тип лиризъм още от нейната предишна стихосбирка „Вълча зима”. Но в „Деветият облак” виждам, че тя вече ни поднася един оригинално овладян, цялостен свят от човешка изповедност. Този изобразителен модел се усеща в тематичните акценти на авторката върху изкуството и особено – в нейните философски диалози с природата.
Тук, в новата си книга, Галина Вълчева е достигнала облачни висини в поетическото си общуване с голямото естество наоколо. То сякаш се слива с обчовешките изживявания и с подсъзнателните прозрения за това, че „Водата е първичното ни естество…” (”Вода”), а „...на злото под димящите копита, / подобно плевел, ражда се човекът…” (”Зачатие”), за да осъзнае, че „...гъвкав като риба, / животът се изплъзва неизбежно…” (Страх”). И мислейки за узрялото лято, виждаме изненадани как „…тялото му вече се разлиства…” С други думи: нестандартното възприятие тук ни дава възможност за още по-близък досег с природата – в цялото ù сложно многообразие и скрита мъдрост, която лирическият глас се стреми да ни открие. И ни открива. Сетивният читател улавя присъщото на тази поетика „очовечаване” на пейзажа – сродяването между природни и човешки състояния. За да сподели с авторката творческото щастие, че „…още можеш да скриеш лице във полите на Витоша, / да заровиш очи във деветия облак на Бог.” („Деветият облак”).
Подобно проникновено общуване с природата се потвърждава и в такива изразителни творби като „Гларуси над Пловдив”, „Снежни щурци” (посветено на поета Иван Николов), „Облачна импресия”, „Партитури”, „Приземяване” и много други. Някъде в този взаимносвързан свят, представен от Галина Вълчева в новата ù книга, заедно с лиричния рисунък, съзираме и знака на тънкото сатирично тълкувание, вплетено в поетическия образ. Ще дам само няколко конкретни примера: „Албинос” – където бялата лястовица споделя своето горчиво прозрение: „…за чуждите съм просто лесна плячка, / за своите съм враг…”; „Пасища” – където в мисления диалог между лирическите персонажи срещаме следните реплики: „Ти май бягаш далеч от конете? / Аз пък бягам далече от хора…”; „Под камъка на злото” – творба, в която специфичната образност сдвоява невинността на детето в люлката и на невръстното зло: „...даже Злото е бебе и мъчат го млечните зъби...”
Бих споменал и други впечатляващи творби от тази поетична книга. Има още стихотворения с оригинална атмосфера, които носят делнични, но мъдро осмислени вълнения: „Огледало”, „Чудо”, „Милост”, „Богоявление”, „Рисунки по вода”, „Фрески”, „Гласът на музиката”, „Кръчмата на Швейк” и немалко още творби. Затова оставям любезният читател да направи сам своите находки в тази сърдечна, живописна и наистина лирична стихосбирка – „Деветият облак” от Галина Вълчева. Бих я поставил между истинските поетични книги, излизали напоследък.
На добър път на книгата!
Георги Константинов -
март, 2023 г.
Галина Вълчева-Димитрова е родена през 1975 г. Завършила е българска филология и журналистика. Член на СБП и СБЖ, носител на редица награди за поезия и проза. Доктор по литература с множество научни, литературни и журналистически публикации в България и в чужбина. Научните <210> интереси са в областта на литературата за подрастващи, литературната история и критика. Организира и активно участва в културни събития, срещи с писатели, научни форуми и академични проекти. Издадени книги: „Модели на спомена за детството (върху българската проза между 20-те и 80-те години на ХХ век)”, (монография), 2019; „Вълча зима”, (стихотворения), 2018, „Кръговрати”, (електронна книга със стихотворения), 2013, „Кръстопът на слънцето”, (есеистичен сборник) 2004, „Един живот по-късно”, (стихотворения), 2004, „Сезонът на праха”, (стихотворения), 2001.
РИСУНКИ ПО ВОДА
Аз цял живот след тях вървях
през облачните степи,
събирах слънчевия прах
в човешките си шепи.
Размесвах с пръст и със смола
въздушните мотиви –
езическите им тела
извайвах, като живи,
и върху чистите води,
дошли със дъждовете,
пренасях форми и бои –
разпръсквах цветовете
със четчица от розов храст
и жилав конски косъм…
Рисувах думи с воден глас
и в себе си ги носех.
В езическите им чела
светът ми е гравиран,
а облачните им тела
живота ми побират…
ЗАЧАТИЕ
Декември е настръхнал като котка,
събрал студа под сухата си кожа.
Снегът изглежда все по-невъзможен
на зимата в изгубената лодка.
Все повече се бавят снеговете,
в земята хлябът зъзне беззащитен;
на злото под димящите копита,
подобно плевел, ражда се човекът.
Расте, цъфти, живее, оцелява
сред кръв и кал, и в нечовешка болка,
а с всяка планетарна обиколка
смалява се безснежното му тяло,
в очите на живота си замръзва
до сетната му сутрешна въздишка.
Тогава – днешен, бъдещ и предишен,
изтича той, подобно светъл бързей,
към чистата утроба на небето,
където се зачеват снеговете…
НАВОДНЕНИЕ
Горчиви зимни дъждове валят,
прииждат като тъмни нощни сипеи –
погълнат от стените им, денят
на милиони капки се разсипва.
Безпаметна, студена, луда, мътна –
водата се превръща във лавина,
която къса и помита пътища,
и влачи жалките им половини.
Стихия зла, ужасна, безпощадна
залива времена и разстояния,
но там дълбоко, в пазвите ù кални,
бучи самото страшно отчаяние…
Едно дърво водата е прегърнала,
като реликва от далечна суша
и сякаш че за него се е върнала,
и сякаш никога не би го пуснала.
Дървото е за нея избавление
от собствените ù бездънни бездни.
И тя не знае, че е всъщност наводнение.
А то – удавник безнадежден.
ГЛАСЪТ НА МУЗИКАТА
Тя бе парче безжизнено дърво,
но под длетото в сръчните му пръсти
възкръсна чудотворно от смъртта си
сърцето ù на живо същество.
А майсторът с фамилия прочута,
чрез някакво вълшебно вещество,
гласа на музиката инкрустира
по струните ù, като по бижута,
с мелодии трептящи я полира
от тайно, неизвестно потекло.
В изящното си ново облекло
готовата цигулка завибрира:
душата ù звънлива се възнесе
и заблестя, подобно на сълза
в кората на разлистена бреза,
а шепотът ù се превърна в песен,
чиято ярка, гъвкава следа
със плач и смях, със грохот на вода
и с вой на вятър се омеси –
превърна се в помитаща стихия!…
ФРЕСКИ
Лицата ни – изящни ръкописи,
изваяни и фино очертани,
мозайки от блестящи стъклописи,
гравюри върху сребърни камбани –
сияеха, до вчера озарени
от тайнствата на светли литургии,
звъняха небесата, огласени
от празничните им камбанарии.
Но днес са вече тихи катедрали
и стари стенописи напрашени,
на студ и влага дълго устояли,
оронени, но неопустошени
от варварските набези на дните,
на възрастта в измамните етажи
и в похода на думи ветровити,
отгледали последните миражи.
Мозайките изгубили са блясък,
четат се надписите – на магия,
но буквите са бледи и неясни,
защото времето безмилостно ги трие
и после, върху беглите контури
на прясно заличените пейзажи,
дълбае нови сребърни гравюри,
рисува други майсторски витражи.
А може би в изящните им фрески
то себе си извайва отначало
и всеки път с лицата си човешки
изписва свойта вечна катедрала.
КОЛКО МНОГО ВОДА НЯМА ТУК...*
В памет на Стефан Бонев
В тази суха купчина пръст
колко много вода няма,
а е поникнал кръст –
вместо люляк или циклама.
Гукат гълъбите. И кацат
по двете му рамена.
Сладкият дъх на акация
го залива като вълна...
Петък разпети е. Свещите –
като вдовишки ръце
жално припукват...
И вещите
сигурно носят сърце.
А може би просто случват се,
както ти сам предвеща,
даже в безводната купчина
всичките странни неща:
кръстове никнат, облечени
в гълъбов пух.
И цъфтят
думи, от теб неизречени...
Със акациев аромат.
РЕКА
Под белите си куполи снегът
е осветил зелената си църква:
иконите на пролетния свят
започва да изписва той тепърва
във образ на бълбукаща река,
която жадна от леда излиза
и бавно се разлива по брега,
за да оглади жълтата му риза.
А после кипва синята ù кръв:
оранжеви прииждат ветровете,
с ухание на лято, като стръв,
подмамват я да тича към морето.
Но щом в параклиса на есента
запали слънцето червени свещи,
посипано със пурпурни листа,
изстива пак челото ù горещо.
Студът нахлува в нейните гърди,
звънят като камбани дъждовете
и призовават речните води
обратно под църковните кубета:
да ромолят в притихналия свят,
от храма злите духове да гонят,
додето снегове го осветят
и го изпишат в ледени икони.
АЛБИНОС
Вродена ми е рядката мутация,
повреда в генетическия код –
излюпих се в гнездо на лястовици,
но за безкрил живот.
Чупливи са крилата и опашката,
перата ми са бели като сняг –
за чуждите съм просто лесна плячка,
за своите съм враг.
И в ятото едва ли ще остана
наесен, щом отправи се на юг –
поне да можех като бяла врана
да презимувам тук.
Да бях родена като бяла мишка –
обект на строг научен интерес,
та опитите с мене да се впишат
в световния прогрес…
Не зная чудо или аномалия
е да си лястовица-албинос,
но като изгнаник в птиче тяло
съществувам под въпрос.
ПАСИЩА
На Георги Константинов
Колко гъвкави хълбоци имаш!
И не трепваш от близката ласка...
Зная, моя случайна кобилке,
че си търсиш най-тучното пасище,
но защо си нагоре поела,
вече рядко се качват конете
над това изоставено село,
край което замръкваме двете?…
И чия си? Самичка ли скиташ
без стопанин, без повод, без стадо?...
Колко стари изглеждат очите ти,
а пък тялото още е младо!
Кротко гледаш, не ще да си дива.
И от мен въобще не се плашиш:
газиш троскота, хрупаш коприва
и размахваш изящна опашка.
Ти май бягаш далеч от конете?
Аз пък бягам далече от хора.
Но случайно ли носим и двете
тази своя безкрайна умора?...
Ето, слънцето залезно близва
твойта грива – горяща пътека:
ти – нагоре по хълма възлизаш,
аз –
надолу,
към равното,
кретам.
ГЛАРУСИ НАД ПЛОВДИВ
Огласят сребърния залез,
над Гребния канал кръжат,
водите на Марица газят
и сякаш никога не спят,
а сенките им преминават
по нажежения площад,
пресичат нощите лилави
на този сухоземен град.
Безсънни в изгрева се вият
над речните му брегове –
ту златни, ту лазурно-сини
са денем техните криле.
Крещят като обезумели
в задъханите небеса –
навярно горе са видели
невидимите чудеса.
А в тази гларусова врява
долавям морския език –
надолу той се устремява
с пресипнал, но възторжен вик.
И чувам как шумят вълните
пред моя сухоземен свят,
над който гларуси прелитат
и в залезите му кръжат.
ВОДОПАД
Присъни ми се падаща вода –
кристалната ù музика звънеше,
а слънцето си виеше гнезда
на капките в забързаната песен.
Разсипваше се водният им глас,
от древен речен бог отключен,
разливаше се всеки негов пласт
в трептящи багри и съзвучия.
Потънала в прозрачния им хлад,
живях насън и аз под водопада,
но утрото ме върна в този свят,
където властва суша безпощадна.
ЖАЖДА
Макар да е заченат във вода,
светът е жаден сякаш по рождение
и носят го подмолните течения
на всяка земна радост и беда –
като изгубена в морето лодка
на неизвестен корабокрушенец.
А пясъчните брегове на времето
потънали са някъде дълбоко,
навярно при рождената утроба
и бебешката люлка на живота.
Но той, отдавна в сушата закотвен,
изпълва с въздух белите си дробове
и пази се от мъртвите вълнения.
Или изплува, с отмалели мускули,
с изпръхнали от ветровете устни,
след всяко свое корабокрушение.
Там някъде, от дъното, бълбукат
на детските му спомени водите,
ала светът, невръстен по рождение,
си спомня смътно своите родители.
Живее в жажда.
И завършва дните си
под плаващите пясъци
на времето.