Вход
16 Август, 14:50 0 Те са родени в Кавказките планини, Украйна, Куба и Иран. Тренират между София, Москва, Дагестан и Лондон. С паспорти от Враца и Велико Търново.
Това са новите спортни герои на България: дагестанецът Могамед Рамазанов, украинецът Семен Новиков, кубинецът Хавиер Ибанес Диас и иранката Кимия Ализаде!
Новите българи ни донесоха четири от общо седемте медала от Олимпиадата в Париж. А страната ни записа най-силно представяне от Игрите в Сидни преди 24 години.
Обществото ни определено е консервативно и трудно приема чужденците. Но пък се зарадва искрено на успехите на четиримата край Сена. Винаги ще има спорове "за" и "против" натурализираните спортисти, но със сигурност във времената на все по-глобализиращ се свят бентът е отприщен. Не само за спортисти - всеки кадърен инженер, лекар, шлосер е добре дошъл у нас, след като по една или друга причина е принуден да напуска държавата си. А и срещу самите спортисти не може да кажем дума - в Париж те увенчаха с медали много години къртовски труд в изключително тежки спортове.
Историята на тримата мъже е доста сходна, а за иранката Кимия ще отделим специално внимание - бяга от терора в родината си и жестокото отношение към женския пол. Могамед, Семен и Хавиер обаче са рожби на прочути школи съответно в борбата и бокса. От една страна, е много трудно да се наложат в своите страни, от друга, идва войната. И най-важното - намира се треньор, който да направи връзката с България.
Изключително интересна история има борецът Рамазанов, който спечели първо злато в свободната борба след това на Вальо Йорданов през 1996-а. Той е роден преди 31 години в дагестанско село. Тази област в състава на Руската федерация е меката на борбата. Неслучайно президентът на републиката Сергей Меликов поздрави местните спортисти за трите златни и двата бронзови медала в свободната борба плюс сребро в таекуондото. Разбира се, всичките извоювани за чужди държави, включително България. Самият Могамед (всъщност Мохамед) ядоса мнозина умни и красиви тук с изявлението, че половината олимпийска титла е за България, половината за Русия. Но в крайна сметка, няма за какво да му се сърдим. Отраснал е в Дагестан, а в момента тренира и живее в Москва, където са съпругата и двете му деца. Разбира се, че трябва да е признателен!
Като всяко дете в онези места, и новият българин Могамед влиза в залата за борба. Не е шега - татковците в Дагестан отказват да дадат момичетата си за булки, ако ръката им иска младеж, който не е минал през тепиха. Всъщност Могамед е кавказки авар. Неговият народ наброява около 1 милион души и има славна история. Храбрите планинци не се страхуват да воюват през вековете с империи като Руската или на Чингис хан. Така че имат големи сърца и за спорт.
Рамазанов показва талант и пробива до националния отбор на Русия, а там месомелачката е ужасна. Той е трети избор в своята категория до 79 кг, която е неолимпийска. Но има успехи - европейски вицешампион, световен за военни, печели престижни турнири. Качва се в горната олимпийска категория, но липсва развитие. Така едва на 24 години е напът да се откаже от борбата, за да търси хляба си в друго поприще. Могамед е от образовано семейство. Дядо му е директор на училище, а баща му - също ерудиран човек, но за съжаление, умира млад. Борецът слуша родителите и се дипломира като юрист в местния университет.
Кариерата на Рамазанов е спасена от Вадим Бияз, негов треньор от Молдова, който всъщност е бесарабски българин. Още на турнира „Дан Колов“ през 2018 г. спецът отива при своя приятел Мирослав Колев от търновския клуб по борба „Илия Павлов“. Моли го да помогне на Могамед да се бори за България. Родният треньор откликва и се разбира с федерацията - дагестанецът ще се бори на държавните ни първенства, за да го видят и опознаят треньорите. Така Рамазанов тръгва по лагери с нашите, но редовно е привикван и в Русия, така че не успява да запише участие за България. По същия път тръгва по-малкият му брат Рамазан Рамазанов, който обаче се озовава веднага във Велико Търново и получава права да се състезава.
Някъде по това време Могамед получава много по-силна финансова оферта да представлява Румъния. Съгласява се, но почти две години в Букурещ го мотаят с документите. Междувременно Русия вече го е отписала от своите редици и така на практика не се бори официално. Времената са тежки, защото едва издържа финансово.
Бияз отново звъни на Колев, така миналия октомври дагестанецът вече взима български паспорт и става жител на Велико Търново, като рамо удря и кметът Данаил Панов. Войната вече е започнала и Русия пуска лесно спортистите си под чужд флаг. За момчета като Рамазан се плащат символични суми от около 5000 евро, само световни или олимпийски първенци вървят по-скъпо.
Мнозина се съмняват в ефекта от този ход, но състезателят прави феноменална подготовка в Дагестан и Осетия. Дори качва връх Елбрус за издръжливост. Който е гледал клип с тренировките му, вижда за каква уникална бързина и сила става въпрос.
Резултатът е смайващ - Могамед Рамазанов става олимпийски шампион, и то по какъв начин. Буквално в последните секунди на полуфинала обръща резултата срещу американеца, който на вътрешния шампионат е преборил сънародника си, взел златото в Токио. На финала прегазва иранската легенда Хасан Язданичерати, който, в интерес на истина, рано извади рамо и се наложи няколко пъти да влизат лекарите.
Но, забележете, новият българин не атакува нито веднъж слабото място. Това се дължи на факта, че Рамазанов е дълбоко религиозен. „Ако бях целил изваденото му рамо, Господ щеше ме накаже“, призна вече след финала благородният „болярин“ от Дагестан - вече почетен гражданин на Велико Търново.
Ден след пристигането на българска земя двамата със Семен вече бяха в залата за тренировки. Руски жител и украинец се прегръщаха братски още в Париж, което казва всичко за спорта и силата на олимпийския дух.
Радостно е, че Рамазанов обеща да тренира все по-често в България с деца, за да запали възможно най-много малчугани по мъжкия спорт. И да се бори до Игрите в Ел Ей, когато ще е на 35 години и ще може да се „пенсионира“ с чест. Всъщност най-голямото признание за силата на Рамазанов дойде от неговия най-прочут сънародник, с когото имат невероятна прилика. Разбира се, говорим за ММА легендата Хабиб Хабиб Нурмагомедов. „Сега остава да пием кафе. Поздравявам олимпийския шампион. Световните шампиони стават бивши, но олимпийският шампион е друго нещо“, написа Хабиб на стори в социалната мрежа.
Неслучайно Рамазанов сложи шапка като тази, с която Хабиб излиза за боевете. „Аз съм аварец. Може да се каже, че това е нашата национална шапка. Сигурно знаете, че Хабиб излиза с такава за мачовете си и я популяризира. Това е наш обичай - ако видите човек с папаха, това означава, че той е планинец, много здрав, закален от живота в суровите условия", каза Могамед и обеща да пие кафе с Хабиб, когато се прибере.
Но първо ще разкаже на майка си, която явно е била притеснена, колко много любов и признателност е срещнал в България през тези дни. „Това е втората ми родина след Дагестан“, отсича олимпийският шампион за България.
Ако пътят на Рамазанов към Олимп е тежък, то този на приятеля му Семен Новиков е направо убийствен. Борецът, който спечели първото злато за България в Париж, се ражда преди 27 години в Харков - втория по големина украински град, който сега е на броени километри от бойните действия и редовно бомбардиран от руснаците. Негов комшия, вече покойник, е треньор по борба и го води в залата, когато Семен е едва на 6.
Той обаче не се пали по класическата дисциплина на този спорт. Няколко пъти спира тренировки, веднъж се отказа за 6 месеца.
В крайна сметка, се завръща завинаги и става световен шампион за младежи през 2018 г. в Будапеща. Но има един огромен проблем - в една категория е с легендата в този спорт Жан Беленюк. Рожбата на брак между украинка и руандиец (бащата е убит в една от многобройните войни в африканската страна) има две световни и три европейски титли за мъже. Още повече, Беленюк става депутат от „Слуга на народа“ - партията на Зеленски. Всъщност заради политиката легендата пропуска Световното в Рим преди 4 години. Новиков отива вместо него и преборва всички. „Аз трябва да съм на Олимпиадата в Токио!“, заявява категорично той и заради тези свои думи получава много упреци в Украйна. Разбира се, отива Беленюк и печели златото. Не може да му кажеш нищо на тъмничкия украинец!
В този момент идва обаждането от Гриша Ганчев - меценат на родната борба. Бизнесменът е харесал Семен по телевизията и го кани да се състезава за България. Новиков отказва, обаче съдбата си знае своето. Борецът получава тежка контузия и няма кой да плати операцията. Гришата разбира за проблема и вади нужните 8000 евро. Пожелава на Семен да се оправи, пък ако иска, да идва в България. Новиков минава успешно през лечението и сам се обажда на благодетеля си: "Идвам в София да се видим!". Стискат си ръцете, а Данаил и Гриша Ганчев плащат 10 200 долара на украинската федерация, твърдят медиите в Киев.
Още в началото си у нас Семен печели турнира "Никола Петров". След това взима бронз на Европейското в Загреб. Трети е и на Световното. Така леко изненадващо идва титлата в Париж, където Семен е безпощаден! Интересното е, че жребият го разминава с Беленюк, който се бори на другия полуфинал, но губи. Какво ли щеше да е, ако Семен и Жак се бяха срещнали на финала! Факт е обаче, че двамата се прегърнаха на стълбичката, а Беленюк обяви отказването си.
Извън тепиха Новиков е тихо момче и избягва две теми за личния си живот и войната в Украйна. Лаконичен е - иска да създаде семейство и да има мир в родината му. Майка му е библиотекарка, а бащата - инженер, но няма как да ги изтегли от Харков. Таткото е на 56 години, а на украинските мъже до 60 е забранено да напускат границите. Семен се притеснява за тях, тъй като бомбардировките в Харков са чести.
Той се чувства отлично в борцовите среди на България, но признава, че е срещал враждебност от нашенци. Отказва да назове кога и къде, но вероятно е заради пустото ни разделение покрай войната. Сигурно е, че Семен Новиков няма да мръдне от родната борба - поне докато там са семейство Ганчеви.
Куба отдавна е фабрика за износ на спортисти, много се раждат, но мизерията и връзкарството отказват повечето таланти. Затова масово боксьори и лекоатлети избягаха далеч от Острова на свободата (б.а. - днес звучи като виц), за да потърсят хляб в нови държави. Най-якият пример на тази Олимпиада беше състезанието по троен скок за мъже, където трима кубинци спечелиха трите медала, но за Испания, Португалия и Италия. А този с кубинския флаг остана десети! Това казва всичко.
За щастие, няколко кубински боксьори са от години в България, за да се развиват като треньори и състезатели. Един от тях - Хавиер Ибанес, донесе хронологично първия ни медал от Париж. Той остана с бронза след доста спорно съдийско решение в полуфинала. Хавиер го прие тежко, защото беше тръгнал само за титлата и дори учеше усилено българския химн. Не издържа и президентът на федерацията Красимир Инински, който се разплака на рамото на легендата Христо Стоичков, присъстващ на въпросния мач. На българска земя се разплака и треньорът на националите Жоел Арате, който също смята, че реферите са лишили нашето момче от финал. А какво мисли Стоичков за съдиите? Същото!, разкри Ибанес, който пътува с Камата в един самолет на връщане от Париж. Сигурно легендарният пловдивчанин е казал нещо за майката на испански.
Хавиер редовно се сблъсква с неправди и това е причината да се откаже от бокса едва на 19, макар че има бляскава кариера. Минава през футбол, таекуондо и бейзбол. Толкова бурно дете е, че майка му вдига ръце. Записва го на бокс, за да овладее енергията на малкия. Става олимпийски световен шампион за младежи. Печели и първенството на Куба за мъже в своята категория, но това не му помага да стане национал. Там има определени игри, за които той не иска да говори.
Близо година почива, когато го среща приятел, също боксьор. Той му предлага да отиде с него в Европа, където има хляб в този спорт и може да рестартират кариерите си. Целта първо е Турция, но комшиите послъгват с парите. Някой му предлага да дойде в София, където треньор е кубинецът Арате - голямо име в треньорството, с когото Ибанес се знае. Повече и не му трябва, и през 2018 година вече е у нас.
Влюбва се от пръв поглед в България. Помага му и връзката с наше момиче, чието семейство го приема веднага. Явно прочутата кубинска медицина е вече минало, защото той води баща си за операция у нас. Отскоро в София е цялото му семейство. Парите, които печели от бокса, стигат за всички, особено на фона на мизерията в Куба.
А Ибанес продължава да учи химна - този път за Игрите в Ел Ей.
Тя е първата иранка, печелила олимпийски медал, и е пример за милиони момичета в родината си. BBC я определя като една от стоте най-влиятелни жени на света. За нас е голяма чест, че Кимия Ализаде избра да се състезава за България. И не само го направи, но спечели бронзов медал по таекуондо от Олимпиадата в Париж. Успехът беше отпразнуван бурно във Враца, чийто жител е иранката. Не че има нещо общо с града, но историята е любопитна.
Кимия пристига на олимпийската квалификация в Елин Пелин през март от отбора на бежанците - хора без държава. Тя живее и тренира в Лондон, а оферти вече са <210> отправили Белгия и Нидерландия. Избира България. Казва, че тук усеща топъл прием. Вероятно много помага треньорът на националите, който е иранец. Когато съзира възможността, босът на родната федерация Слави Бинев се заема моментално да уреди Кимия с наш паспорт. Подобна процедура отнема месеци, а време няма. Машината обаче се завърта - полиция, служби, та чак до подписа на вицепрезидента Илияна Йотова! Иранката взема необходимите документи само две седмици преди крайния срок, в който се прави регистрацията за Олимпийските игри. Любител на бойните спортове е и врачанският депутат Мартин Харизанов (ГЕРБ). Той използва факта, че кметът Калин Каменов е запален по спорта. Така Кимия получава врачанско жителство.
Историята наистина е за филм. Пътува с автобус по два часа в посока, за да стигне за тренировките си по таекуондо, докато е още в начално училище в малък провинциален град в Иран. По това време не подозира какви успехи ще постигне, още по-малко какво вдъхновение ще бъде за милиони момичета, потискани от дълбоко консервативния режим в страната.
Сега е на 26 години, но още на Олимпиадата в Рио преди 8 печели първия и единствен до момента олимпийски медал за Иран от жена.
Ализаде е родена в град Карадж, близо до Техеран, в скромно семейство от азербайджански произход. Бойните спортове не са били нейната страст, но в кварталния фитнес в града са се предлагали единствено тренировки по таекуондо. И когато родителите <210> се местят в друг град, не се отказва, а пътува с часове, нощем пише домашните.
Печели общо шест златни медала на национално ниво, един на Младежките олимпийски игри през 2014 г. и един на Световното за младежи същата година. Преди да дойде Олимпиадата в Рио.
Financial Times отбелязва, че властите в Иран неведнъж са използвали успехите в опит да привлекат избирателки. По време на предизборната си кампания през 2017 г. бившият президент Хасан Роухани дори я нарича "моята дъщеря".
През 2020 година обаче Кимия хвърля бомбата, бягайки от Иран! Отначало треньорите лъжат, че се готви в чужбина. Младата жена обаче пише в социалните мрежи, че напуска страната завинаги, осъждайки "несправедливостта" и "лицемерието" на иранската политическа система, която унижава и използва спортистите.
В изявлението си тя казва, че не иска нищо повече от "таекуондо, сигурност и щастлив, здравословен живот". "Аз съм една от милионите потиснати жени в Иран, с които си играят от години - пише тя. - Носех всичко, което ми казваха да нося - добавя Ализаде, визирайки ислямското покривало хиджаб, задължително за всички жени на обществени места. - Повтарях всичко, което ме караха да казвам."
Обяснява лицемерието на режима, който, докато я тупа по рамото, обяснява, че не може една жена да си „разтяга краката“, което всъщност е основата на таекуондото.
Строгите правила за носене на хиджаб станаха повод за бунтовете в Иран, след като преди две години младата Махса Амини почина при неясни обстоятелства в ареста. Тя беше задържана именно за неправилно носене на забрадката. Естествено, Кимия става символ на битката за женски права, макар и от хиляди километри.
По-късно, на Олимпийските игри в Токио 2020, се състезава за Олимпийския отбор на бежанците. Тогава тя побеждава първата в ранглистата Джейд Джоунс от Великобритания, а след това губи в мача за бронзов медал. Има и други успехи, преди да вземе наш паспорт тази пролет и да вземе европейската титла преди бронзовия медал от Париж. "Чувствах се като у дома си и много ми хареса топлото посрещане! Почувствах, че тук е моят втори дом, и искам да представям България в състезанията си оттук нататък", казва тя.
Макар и от разстояние, днес Ализаде приема за своя отговорност ролята си на модел за подражание за жените в Иран: "След първия ми международен медал осъзнах, че мога да правя неща, които никой друг не е правил преди", казва тя пред Financial Times. "Твърде много медали липсваха в женските спортове и аз си помислих, че съм способна да ги постигна. Моите медали помогнаха на децата да повярват в себе си, а семействата вече са по-благосклонни към спортуващите момичета".
Българските колеги я описват като маниакален професионалист. И в четвъртък, когато пристигна в София, за да бъде наградена официално, държеше да има график по секунди. Плюс осигурени две тренировки на ден. За щастие, едната пред деца, които тренират този боен спорт. Друга тема е, че националите по таекуондо се завират в зала, пригодена по спешност в една от бизнес сградите на бул. „България“. Точно до офисите на Румен Гайтански - Вълка, където полицията описваше прескъпите му коли. Но силата на Кимия може да помогне и в това начинание - таекуондото да си намери най-после достоен дом.
