Димитър Маринов, който сбъдна американската мечта: Няма малки роли, има малки актьори СНИМКИ

  19 Октомври, 12:00     0  

Аз съм човек, който вкусва живота такъв, какъвто му се сервира За мен българската звезда на футбола е Бербатов, той най-много се доближава до Гунди   Бях ученик на прекрасната Невена Коканова, която ме научи на дух и на вяра Мотивацията е в това, което вършиш, а признанието идва накрая Моето послание към младите таланти е: не си поставяйте сами тавани Ако продължаваш да живееш в своето минало, ти никога няма да имаш настояще и бъдеще

 

Преди 5 години той се качи на сцената на оскарите с екипа на  „Зелената книга“. И развя националното ни знаме, за да заяви българската си националност. Сега той е Аспарух - бащата на легендата Георги Аспарухов-Гунди.

Димитър Маринов се завърна в страната си, за да се включи в лентата на Иван Христов и Андрей Арнаудов, която взриви цяла България. Днес, дни след голямата премиера на филма „Гунди ​- легенда за любовта“ - първо в София, а след това и в Пловдив, разговаряме с най-успелия ни българин в Холивуд ​- за Аспарух, обикновения шлосер, възпитал един неповторим „брилянт“ - Гунди, за любовта и семейството. И за умението да преминеш живота си като… авантюрист. Димитър Маринов в едно специално интервю пред „Марица“. 

//

 В кадри от филма "Гунди - легенда за лъбовта"

 

- Г-н Маринов, Пловдив беше част от снимките на филма „Гунди ​- легенда за любовта“. Разкажете ни за Вашата роля в този филм, който отваря нова страница в българското кино.

- Ролята за филма беше голяма изненада ​- честно казано. Когато Иван и Андрей (Иван Христов и Андрей Арнаудов) ми се обадиха, те ми предложиха друга роля. Отговорих им, че от морални и субективни причини тази роля няма да я играя - говоря за генерала от Държавна сигурност. Роля, изиграна брилянтно от Влади Люцканов, мой скъп приятел от детинство, който точно попадна на образа. И сигурно ще бъде най-мразеният.

 

- Но Вие не искахте да сте най-мразеният?  

- Не, но това с​а хората, които ме вкараха в политически затвор навремето. Не исках българската публика да ме вижда по този начин. При което Иван и Андрей ме попитаха: "А коя роля?". Казах им: „Има само една роля, която искам да изиграя, и това е бащата на Гунди - Аспарух“. А те: „Митко, това е малка роля“.

Отговорих им: „Няма малки роли, има малки актьори“. При което те казаха:"Добре, имаш я". Аз обаче: „О, не! Нямам я! Искам да се явя на кастинг. Има прекрасни български актьори, прекрасни колеги, за които подобна роля не би била проблем. Но аз искам да съм част, професионално, от кандидатите за тази роля“. Иван и Андрей ми казват: „Митак, молим те“. Но аз не отстъпих: „Не, за мен това е принцип“. При което, разбира се, ми изпратиха текст, аз го подготвих, снимах, изпратих и бях одобрен за ролята на Аспарух. Големият проблем дойде от това, че никой нищо не знаеше за Аспарух. За него никога нищо не е писано, той е един обикновен шлосер-монтьор в завод в крайния тогава квартал на София - Слатина. И аз се замислих ​- за мен беше голямо предизвикателство! И знаете ли за какво всъщност се замислих, бидейки баща на футболист - това е моят по-голям син Йордан. Замислих се за едно нещо: всъщност какво е детето? Огледало на своите родители.

Оттам започнах да изследвам Гунди ​- неговия морал, дух, принципи, стойности, ценности, амбиция, любов, грижа. Той ги е получил от майка си и баща си. Вероятно си спомняте, във времето на патриархата на социализма, когато бащата бе водещата фигура в семейството. Значи, той е взел всичко това от баща си, а нежността и любовта - от майка си. Така започнах да изследвам Гунди и си направих моя анализ, моята ​библия на ролята. Режисьорът Димитър Димитров ми каза: „Г-н Маринов, играйте така, както го усещате. Ако имам някакви забележки по моята концепция - ще се договорим“. Забележки нямаше. За което съм много щастлив, че той ми се довери. И това, което ще видите във филма, не е въпрос на футбол, а е въпрос за семейството, за принципите и за любовта.

- Ако Стоичков е сбъднатата българска мечта, Гунди несбъднатата ли е?

- Докосвате един болезнен момент. За мен българската звезда на футбола е Бербатов! И аз мисля, че ако трябва да правя сравнение сега, след целия ми опит с този филм, мисля, че - да. Гунди, от една страна, е несбъднатата мечта за реализация във футбола, от гледна точка на това къде трябваше да отиде. Гунди стана легенда, преди да се реализира, което е почти невъзможно.

А ако трябва да говорим за реализация в българския футбол - това е Бербатов.  Имах честта лично да се запозная с този прекрасен млад човек и ви казвам откровено, че в момента, независимо че е идеален футболист, за мен той е Човек, който почти 90% е Гунди.

Като принцип, като морал, като чувство, като усещане!Бербатов най-много се доближава до Гунди!

 

- Вашият син също се развива в света на футбола, но той е роден в Америка, т.е. далеч от българската действителност. Как гледа той на Гунди? 

- Синът ми знае за Гунди може би много повече от своите връстници, защото е израснал с Георги Аспарухов-Гунди. Когато синът ми реши да се занимава с футбол в USA, това му беше водещата звезда. Да, той обожава Стоичков, обожава Лечков, обожава и Бербатов, но синът ми до голяма степен е момче, което има своите принципи. Аз не съм му в пътя, аз не съм и прът в колелата му. Защото аз от футбол разбирам точно толкова, колкото магаре от духова музика. Аз съм опора и любов за децата си.

Ще ви кажа нещо интересно - синът ми дойде в България за първи път миналата година. След като стана шампион, като втори капитан на юношеския отбор на Калифорния и влезе в челната петица на най-добрите футболисти, юноши в USA. Искаше да се пробва и да влезе в отбора на „Левски“ София, но беше контузен и това провали плановете му. Тогава обаче му се уреди среща с Бербатов. Оставих ги да си говорят насаме.  Бербатов го пита: "Добре, защо искаш да играеш в България? При положение че си в топ 5 сред шампионите на Америка, може да отидеш където поискаш в Европа". Синът ми го погледна и каза: "Искам да играя за България като българин!".                  

 

- Как се събра този уникален екип за филма - с какво ще изненадате най-силно зрителя? Какви са очакванията Ви?

- Знаете ли, ще ви призная искрено ​- аз нямам очаквания. За мен е по-важно да си свърша  работата. Така както аз съм преценил. Резултатът не може да бъде мотивация. Казвам на студентите ми: ако за теб мотивацията ти е "Оскар", никога няма да имаш "Оскар". Мотивацията е в това, което вършиш, а признанието идва накрая ​- или ще ти го дадат, или не. То зависи само от едно: добре свършената работа. Наградата е резултатът, който трябва да заслужиш. Аз нямам очаквания, единственото, което направих в този филм, е това, в което вярвах, това, което обичах, и това, на което се отдадох. И няколкото проекта, които отказах в Съединените щати заради този филм. Защото това е филм, но не за Гунди. Това е филм за България.

С оперната прима Райна Инфантино, с която са близки приятели

- Имате една интересна мисъл: „Трябва да обичате живота, който имате, за да имате живота, който искате!“.Вашият живот - това ли е животът, който искахте?

- Определено, аз съм човек, който вкусва живота такъв, какъвто му се сервира. Аз съм авантюрист.Тази мисъл ми дойде случайно, докато преподавах на студентите, които обучавам в академията за екранни изкуства Screen Acting Academy. В този процес на работа, докато им преподавам, те, студентите, ми дават двойно повече, отколкото аз на тях. И всички тези мисли се раждат в този контакт.

Ето още една мисъл: проблемите не идват при теб, те идват за теб. Там, в проблемите, ти се изграждаш, там е, където се доказваш, и там е, където чупиш летвата и излизаш над тавана. Всеки проблем идва с причина. Въпросът е да разбереш причината. Да го обгърнеш, да го обикнеш и да се пребориш. 

 

- През 1990 г. заедно с Петър Слабаков сте сред 17-те бити и арестувани протестиращи пред култовото заведение „Кристал“ в София. Какъв беше смисълът от тези протести?Промениха ли те нещо и какво?

- Беше през 1989 година, пред „Кристал“, кървавия „Кристал“. Реално нямаше смисъл от тях, но имаше вяра. Аз не отидох, за да протестирам, а за да бъда част от една група хора - много от тях вече не са между нас, ​- които искаха промяна, въздух, отдушник. Те не искаха свобода, защото свободата е относително понятие. Свободата е начин на мислене, начин на настройка. Свободата за всеки човек е строго индивидуална. Тодор Колев казваше: „Ама ние май винаги сме свободни, ама не го знаем“.

Когато исках да изляза от България, аз не бягах от държавата. Не заминах, защото се чувствах несвободен, аз си бях свободен и тук. Исках да опитам вкуса на един друг свят, света, в който няма таван. Знаете ли - ние сами си поставяме таваните. И това е моето послание към всеки млад талант: не си поставяйте сами тавани. 

На сцената на оскарите, с екипа на филма „Зелената книга“

- А каква се оказа американската действителност за един българин? 

- О, това е много дълга тема. Дърво без корен! Емиграцията е една реалност, през която всеки трябва да премине, по един или друг начин. Аз започнах от нулата. Моята история е ясна. Въпросът в емиграцията е един ​- вяра. И никога да не забравяш защо си тръгнал и къде искаш да отидеш. Разбира се, след първите 4-5 години идва т. нар. носталгия ​- тъгата по миналото, по старото, по всичко онова близко, с което сме свикнали. Но и в този момент на носталгия аз разбрах, че ако продължаваш да живееш в своето минало, ти никога няма да имаш настояще, а без настояще не се надявай на бъдеще. Емиграцията е като онзи период, когато голямата любов от гимназията те изостави, защото си отишъл войник. Ти трябва да го преживееш, защото истинската ти любов - тази, с която искаш да остарееш, тя е зад ъгъла. А за да я заслужиш, ти трябва да я преболееш. Това е емиграцията - да преболееш и преодолееш навика.

 

- От дете свирите на цигулка, след това и на тромпет. Рисувате! Странно е защо решихте да следвате в Техникума по железопътен транспорт „Никола Корчев“ в София, където се дипломирате като железопътен диспечер? 

- Това беше част от моя бунтарски живот тогава. Всички очакваха да кандидатствам в Музикалното училище или в Художествената гимназия, понеже рисувах добре. Истината е, че кандидатствах в Художествената гимназия с обърнато име и документи, кандидатствах като Марин Димитров - в семейството ми разбраха и стана голям скандал. 

Бунтарят тийнейджър в мен се събуди. Тогава започнах да търся кое е най-западналото по репутация училище в София и се оказа, че е Техникумът по железопътен транспорт „Никола Корчев“. Казах си: там започвам. Първите два месеца ходех на училище с цигулка, лъжех, че отивам в Музикалното. Докато не разбрах, че трябвало да ходя на училище с униформа. Но нямаше униформа, която да ми стане ​- тогава тежах само 41 килограма. От училището ми направиха специална униформа, но издържах само седмица ​- да се преобличам в автобуса. Майка ми бързо се усъмни: каква е тази голяма раница. Една вечер разбра и беше много тъжно. Днес обаче го разказва със смях. Това беше моят бунтарски период, когато исках да си намеря мястото. И да не правя това, което се искаше от мен. Вече имах своите идеи за живота си. 

Бях ученик на прекрасната Невена Коканова, която ме научи на дух и на вяра.

От друга страна обаче, ми харесваше в жп школото - от дете обожавах влаковете заради пътуването. Обичам гледките от прозореца на влака - те са като картини от филм, които се сменят.

- И филмът за Гунди Ви върна към тези спомени? 

- Да, това е много интересно. В сцена от филма ​- всички я смятат за най-великата, - когато се пее химнът на България при победата на отбора срещу Белгия. Аспарух е на работа с шлосерите от завода и гледа мача от малък черно-бял телевизор. Снимахме сцената точно в цеха зад училището по железопътен транспорт. В момента, в който ме доведоха на терен, пред техникума и минах пред него, за да вляза в този цех - отне ми час. Бях толкова разстроен и развълнуван, че дори не можех да вляза в кондиция. Тази сцена се получи във филма заради тази моя емоция - аз съм до училището и пея националния химн! 

 

Влиза в музиката като дете, свири на цигулка и тромпет

С вокална формация "Север" във Видин, 1988г.

Животът на Димитър Маринов напомня на филмова лента - той е роден в София на 6 октомври 1964 г., но осиновен от леля си. Тя е първа дама в царския дворец преди 1944 г. и съпруга на индустриалеца Димитър Маринов, председател на Камарата на индустриалците в България (1937- 44 г.), който е убит по политически причини през 1945 г. 

Осиновителката му го кръщава на името на убития си съпруг и още в най-ранна възраст го насочва към изкуството. Едва 4-годишен започва да свири на цигулка, а на 11 години вече е първа цигулка на Детската филхармония „Пионер“.  После се записва в Техникума по железопътен транспорт „Никола Корчев“, София, където свири на тромпет в училищния духов оркестър. С него гастролира по света, участва и в заключителния концерт в тържествената зала на ООН в Ню Йорк. Поводът е Годината на детето през 1979 г. Диригент на една от оркестрациите по време на репетицията е самият Ленард Бърнстейн. 

 

Поема по трънливия път на емиграцията

След турне на „Мистериозни гласове“ остава зад океана

В зората на 90-те заедно с Петър Слабаков Маринов е един от 17-имата бити и арестувани протестиращи пред култовото заведение „Кристал“. Същата година се включва във фолк-джаз театралната формация „Мистериозни гласове“ заедно с Йълдъз Ибрахимова, Андрей Баташов, Румен Цонев и Даниел Цочев и през лятото и есента правят турне в Европа, Канада и САЩ. След края на турнето в САЩ обаче изненадващо Димитър Маринов не се качва с колегите си на самолета в Ноксвил, щата Тенеси, и поема по пътя на емиграцията.

Работи като уличен музикант, мияч в заведения, художник, строителен работник, барман. През 1993 г. се премества да живее в Сан Диего, където отново е наемен работник по строежи, в ресторанти, хотели и заведения, докато не става собственик на кафене и не открива първата българска пицария „Балкан“. 

По-късно продава бизнеса си и става преподавател по актьорско майсторство в университета в Сан Диего, като открива и собствена школа. Има двама синове, които носят красивите български имена Йордан и Михаил.