Майсторът на четката Вълчан Петров: Когато човек прави нещо с любов, то никога не е трудно

Вълчан Петров е български художник, живописец и монументалист. Роден е на 18 май 1947 г. в град Хисаря. Завършва (1975) монументално-декоративна живопис във ВИИИ "Николай Павлович" в София, при проф. Мито Гановски и проф. Георги Богданов.

През 1979 г. става член на СБХ и IAA. Преподава рисуване в Художествената гимназия в Пловдив от 1980 до 1984 г., а от 1984 до 1993 г. е директор на Пловдивската художествена галерия. Работи предимно композиции с особен маниер на интерпретиране на старата българска икона и теми от митологията. Вълчан Петров има над 15 фрески, мозайки и керамики в различни градове на България и една в Пескара, Италия. Негови творби са собственост на колекциите на Националната художествена галерия в София, Софийската градска художествена галерия и Градската галерия в Пловдив.

Вълчан Петров е почетен гражданин на Пловдив, Хисаря, община "Родопи" и община Монтана.

Къщата на художника Вълчан Петров се намира в края на село Марково. Той посреща екипа ни с простодушен и светъл поглед. След като ни приветства любезно, започва да ни развежда из своите ателиета. Още на прага ни лъхва аромат на дървесина, засъхнали бои и нещо мистично, а на заден фон звучи песента Is Тhis Love на Whitesnake. Усещането е като в Божи храм. Сякаш дори стените са попили духовните преживявания на художника, който ден след ден е разгръщал душата си пред белите платна. Настаняваме се удобно сред тази внушителна галерия от спомени и Вълчан Петров с охота разказва за битието си на творец. 

- Пред нас виждаме една невероятна творба. Би ли ни разказал малко повече за нея?

- Работното заглавие е "Митове и легенди на моето подсъзнание". Нещо, което малко се отличава от "Митове и легенди на моя народ" на Старозагорското квадринале, имам още работа по нея. Главното, което се вижда тук, е големият космос и Исус като бъдещ Христос за християните, който слиза в подземното царство по една стълбичка. Някъде в средата на ноември ще се състои откриването на квадриналето в Стара Загора, надявам се да съм жив и здрав дотогава.

- Би ли ни дал пример за нещо, изобразено на картината, което съществува като предмет на твоето подсъзнание?

- Това зелено озъбено човече, което виждате в края, беше особено куриозен случай. Сънувам и усещам, че е особен сън. Спрял съм в средата на една магистрала и един човек излиза от колата си и започва да ми се кара за нещо. Казва ми да завия надясно. Аз се обръщам към него и усещам върху себе си злобно излъчване, много ужасно. Обръщам се и виждам този човек, чиито коси се движат като живи змии на главата, с два бели зъба и краката му някак особени. Същински демон.

И понеже в същия ден трябваше да возя две пленеристки от пловдивския пленер, им казвам следното, като ме настигне кола, ще я пускам да ме подминава, защото имам чувството, че нещо лошо ще се случи.

Хубаво, обаче от пленера организираха посещение на Бачковския манастир. Хапнахме, пийнахме и на връщане им казвам да дойдат с мен да ги кача на църквата, останала от цар Иван Асен II. И карайки по пътя внимателно, пак с едно наум, завих надясно в една растителност, за да избегна разкопана дупка. Без да зная, че отдолу има срутище от камъни, паднали, затрупани и покрити с тази растителност, се ударих право в нея. Гумата изскочи и така приключи всичко. Слава богу, никой не пострада. 

Може да се каже, че този сън действително е бил пророчески и именно затова този малък дявол намира място в творбата. 

- Роден си в Хисаря, как избра Марково за свой постоянен дом? 

- По ред причини, но най-вече заради разстоянието. Една година спях в Хисаря, където е родната къща на дядо ми, и всеки ден пътувах до Пловдив. После станах учител в художествената гимназия "Цанко Лавренов". И така се получи, че в един момент наех ателие в Пловдив. Почнах да чукам, да тропам, а под мен живееше една жена с разстроени нерви, преподавателка по френски. Започна да тормози мъжа си, да го праща горе. Един ден той ми вика: "Вълчане, много добър художник си, ама много тропаш бе!". А аз го питам дали е видял, като е купувал апартамента, какво има над главата му. Той ми отвръща: "Ателие", а аз му отговарям, че ателие е на френски, а на български е работилница. Та така започнах да се оглеждам за по-спокойно място и се спрях на Марково, като смея да твърдя, че тук се чувствам много добре. 

- Какво е за теб тишината и мотивира ли те да твориш? 

- Тишината е вид звук, но не смятам, че някога е влияела на творчеството ми.

- Що се отнася до темите в творчеството ти, се вижда, че имаш афинитет както към древните, така и към живите религии. Ти самият вярващ ли си?

- Аз съм вярващ човек, но не в Христос. За мен християнството е еврейска религия. Аз вярвам в космическия разум, който е някъде в ​Космоса. Преди 14 години имаше една постановка, която гласеше, ч​е всички планети в Слънчевата система са подредени под една ос и държат връзка с центъра на космическия разум. И тогава предсказанията бяха две. Според първото в един момент планетата ще спре да се върти и ще настъпят големи катаклизми. Част от земната кора ще потъне под водата, а на нейно място ще се появят други земи. Такъв случай има документиран в египетската история в Дандера, където в един момент слънцето спира и месеците започват да се отчитат наобратно. Което, от своя страна, означава, че това веднъж вече се е случвало в миналото и тогава Земята е започнала да се върти по начина, по който се върти и до днес. 

Второто предсказание, което аз лично намирам за по-благоприятно, е, че ще се появи една нова вълна на вибрация и енергия, която ще обладае хората, и ще се зароди новата шеста раса. Така наречените хора индиго или кристални хора. 

- Има една сентенция: "Изкуството е да се живее, живей за изкуството!". Вярна ли е според теб тя? 

- Дали е вярна, или не, не зная, но за мен изкуството е начин на живот. Дишам ли - рисувам.

- Имаш ли любима своя картина или друг вид произведение?

- Аз съм всеобхватен, имам мозайки, стенописи, монументални работи. В София, в Дома на архитекта, стои моята дипломна работа. 1975 г. съм я завършил и там се намира една от любимите ми работи.

- Планираш ли да направиш скоро изложба в Пловдив?

- Засега не. Тази есен в Марково ще направим една тройна изява със сина ми и снаха ми. Техните филми имаха голям успех и спечелиха пет от най-големите награди "Златна роза" за филма "Тайфун", който е посветен на дупката край Царичина. 

- Кои интересни хора в българската политика притежават твои произведения?

- Бившият министър-председател на България Иван Костов и Георги Първанов, докато беше президент. Навремето си сътрудничих с трите жени на техни величия - Елена Костова, Зорка Първанова и Антонина Стоянова на Петър Стоянов. И трите имаха фондации. Последната ми връчи петата награда на петия салон на изкуствата в София.

- Налагало ли ти се е по времето на социализма да рисуваш неща, които са били далеч от твоя художествен почерк?

- Винаги, но съм използвал метафоричния път, за да заобиколя забраните.

- Разкажи ни за протеста на ул. „Одрин“ 8 през 2016 г. Какво се случи там?

- Един ден от "комитета за култура" издадоха фалшив сертификат за „Одрин“ 8, бившия тютюнев склад, че не е паметник на културата, за да може на негово място да се построи 12- или 14-етажна сграда. Една неделя фалшификаторите извикаха два крана да събарят сградата. Тогава се организираха много млади хора, направиха жива стена и ме извикаха. Успях да се покатеря по развалините и да видя как вътре циганите за 2-3 метра жица, вградена в стената, прерязват един от стенописите ми. 

- Откъде идва твоето име Вълчан?

- При раждането майка ми не е харесала името Вълко, затова са ѝ предложили да ме кръстят на големия хайдутин Вълчан войвода.

- Как ти въздейства изкуството на портрета?

- Зависи, когато е портрет по поръчка, е едно, а когато се случи спонтанно, усещането е съвсем друго.

- Кое е по-трудно за изработка - една мозайка, стенопис или картина?

- Когато човек прави нещо с любов, то никога не е трудно. Отнася се за всичко.

- Ти си 116-ият почетен гражданин на Пловдив. Това как те кара да се чувстваш?

- Само да вмъкна, най-напред през 2007 г. станах почетен гражданин на Хисаря. След това по случай 70-годишнината ми станах почетен гражданин на Пловдив. През 2021 г. станах на ​община "Родопи" и последно тази година - на ​община Монтана. Така че имам четири поч​етни гражданства и сега си избирам нов град (смее се).

- Кое е нещото, с което най-много се гордееш в своето творчество?

- Винаги съм се гордял с трудолюбието си. Още като студент работех в едно таванско помещение и ако имах свободен час, го прекарвах там, рисувайки.

- Не ти ли е хрумвало, подобно на някои твои съвременници, да твориш в чужбина?- Никога, ходил съм в чужбина само за изложби. Обиколил съм много страни, но камъкът си тежи на мястото.

- Какви емоции и чувства би искал да породиш у зрителя чрез картините си?

- Бих се радвал, ако му доставят някаква естетическа наслада, оттам нататък, спрямо чувствителността си, ако човекът е дълбокомислен, ще ги усети по-надълбоко, ако е повърхностен - по на плитко.

- Какво е твоето послание към хората, които тепърва тръгват по своя път?

- Да правят всичко с любов, така няма да им тежи. Започнат ли да мислят за пари, рано или късно всяко нещо натежава.

Вълчан Петров разказа пред екипа ни интересна история от пътуванията си по света, когато го запитахме за тояжката, с която почуква чановете, окачени в ателието му.

Някъде през 1972 г. Людмила Живкова била на посещение в Северна Корея, видяла стенописи на великия вожд Ким Ир Сен и казала: "Нека двама български художници да отидат там и да обменят опит". И така ми излезе късметът.

Отидохме двамата с Бойчо Григоров от Берковица. Там ни посрещна заместник-посланикът на културата и ни попита каква длъжност заемаме. Бойчо каза, че е професор в Академията, а аз отговорих, че съм художник на свободна практика. Тогава посланикът отвърна, че това тук няма да го разберат, затова предложи Бойчо да бъде професор, а аз - доцент.

От този момент нататък към нас бяха прикрепени от сутрин до вечер по двама души, криеха се и дебнеха за информация. От посолството ни предупредиха възможно най-ясно, че говоренето против великия вожд води до бърза смърт. Казаха ни, че ако си позволим това неблагоразумие, утре вероятно ще ни блъсне камион и ще ни докарат с ковчези и извинителна бележка. От 24 часа на ден 22 прекарвахме в хотела, а хората на Ким Ир Сен постоянно слухтяха.

Всякакви чудесии видяхме там. Един ден ни заведоха до луксозен курорт с минерални бани, достъпен само за аристокрацията. Друг ден тръгнахме по стъпките на великия вожд Ким Ир Сен, който като дете пресякъл пустинята Гоби в сняг и студ. Ние не пресякохме пустинята, разбира се, но стигнахме до седемте свещени езера и там ни дадоха тези тояжки да се подпираме. Те са надписани, подарък от Вожда. 

Снимки от Иван Кирев