Проф. Чавдар Стефанов: Да се помислиш за Бог, е фатално в лекарската професия ВИДЕО

- Проф. Стефанов, Клиниката по анестезиология и интензивно лечение към УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив навършва достолепните 50 години. Първо, как ще отбележите този юбилей и, второ, как успя да се развие клиниката за половин век, все пак е основна за цяла Южна България?

- Смятаме да направим едно хубаво тържество, на което цялата клиника и доста поканени гости ще присъстват. Вие казвате достолепна възраст, но ако питате един 50-годишен човек, той няма да ви каже, че 50 години са кой знае колко много. Надявам се на тази клиника да <210> предстоят още много кръгли годишнини. Развитието на клиниката е много сериозно в последните години. Смятам, че успяхме да се утвърдим като една от водещите в България. Най-важното нещо в една такава клиника е съставът. Смятам, че като екип те са най-качествените анестезиолози и интензивни терапевти в цяла България. Второто нещо е, че съществува наистина една добра колаборация между хората в самата клиника, също между нас и колегите в другите клиники. Много е важно никога да не забравяме, че работата в медицината е екипна дейност. Времето на Арчибалд Кронин, който обикалял с лекарската си чантичка по къщите и е спасявал човешки животни, отдавна е отминало. И когато трябва да се лекува един истински тежък и критичен пациент, това е не само наша дейност, но и на хирурзи, и на всякакви други специалности. Много е важно и оборудването на клиниката, което, смея да кажа, е на световно ниво.

 - Нека да обясним накратко, с какво всъщност е по-специална КАИЛ от останалите и защо е толкова натоварена откъм пациенти?

- Нейната задача е точно това - да успее да обезпечи лечението на най-тежките случаи, както и съответно обезболяването и поддържането на жизнените функции по време на операции. Това е нещото, с което се занимаваме ние всеки ден и в интерес на истината, мисля, че го правим добре. Много тежки случаи има. Виждате какво става по пътищата. Ние не оставаме без тежки политравми, без тежки черепно-мозъчни травми, при нас лежат всички те. Виждате какво беше по време на ковид пандемията. Сега очакваме грипната епидемия, по време на която също много пъти имаме тежки случаи. Използвам случая да призова всички, които се колебаят дали да се ваксинират, или не - моят съвет е да го направите. Всяка година умират здрави, прави хора от грип, колкото и да се подценява тази болест. Така че нашата клиника е от значение не само за нашата болница, а и за цяла Южна България. Ние поемаме всички случаи, с които за тях е трудно или невъзможно да се справят.

 - През годините Клиниката и работещите в нея са преминали не през едно или две изпитания.  Едно от тях беше COVID-19 пандемията. Именно КАИЛ бе основно звено в борбата за живота на хората. Как премина този кризисен момент през вашите очи като ръководител на клиниката?

- Беше ужасно. Наистина. Първо, нямаше възможност да смесим потоците - ковид болни и обикновени болни. Тоест, нашата клиника остана да функционира като интензивно отделение за цялата болница, която и без това е достатъчно натоварена. Иначе, ако бяхме затворили нашето интензивно отделение, трябваше да затворим цялата болница, пък тя е структуроопределяща за цяла България и това щеше да бъде голям крах в здравеопазването по принцип. Наложи се да разкрием много бързо едно интензивно отделение, пригодено за ковид пациенти. Беше с 20 легла. И оттам нататък нещата се развиха ужасяващо. Толкова много смърт не сме виждали никога. Ние всеки ден се сблъскваме с критични пациенти, но такова нещо не сме виждали. Нямаше персонал, който да ги обслужва. На нас разчитаха всички други болници да поемем тежките пациенти и много пъти се налагаше да чакаме някой да почине, за да може да вземем следващия, когото да интубираме и да го сложим на механична вентилация. Не пожелавам на никого да преживее това. Тези рани остават много дълги години, всички прегоряхме, психиката ни трудно издържа, но се справихме.

 - Достатъчен ли е капацитетът на клиниката от гледна точка на персонал, на оборудване и т.н. Какво променихте като началник и какво още желаете да направите?

- Клиниката е оборудвана много добре. Нещо, което успяхме да направим с много труд - благодарение и на болницата, и на Медицинския университет. Един голям европейски проект ни позволи да вземем една част от оборудването. Направихме голяма реконструкция на цялата клиника благодарение на болницата. Но дотам сме задоволени. Оттук нататък започва недоимъкът ни. И той най-вече е свързан с липсата на медицински сестри. Винаги съм казвал, че качеството на работа на едно интензивно отделение зависи изключително от качеството на сестрите, които работят в него. Една медсестра да се научи да работи истински като интензивна медицинска сестра, на нея са <210> нужни в най-добрия случай шест месеца. Едва тогава тя може да се включи напълно в труда, който полагат нашите момичета. Те наистина работят много и смея да кажа, че това са най-добрите сестри не само в болницата, но и в Пловдив. Най-интелигентните и най-умните. Това ги прави много привлекателни за всички други болници, особено частните, които много пъти ни отмъкват сестрите с по-привлекателни условия, като по-високи заплати или просто с липса на такава натовареност. Поради тази причина ние имаме много малко сестри. Това ни ограничава в голяма степен да поемаме по-голям поток от болни. Иначе бихме могли да помогнем на повече хора. Иска ми се да направим една Седмица на отворените врати на клиниката, за да може да дойдат и да видят една клиника, която работи на много добро ниво, да видят какво могат да очакват от нея, какво могат да получат, на какво могат да се научат при нас и да разберат, че идвайки при нас, те стават най-добрите. Това не е излишно самочувствие от моя страна, това е истината. Нашите сестри стават най-добрите сестри. Оттам нататък където и да отидат - в България, в Германия или Америка, те са търсени и желани. Те се научават на истинска работа. Но пък и работата е тежка.

 - Какви качества са водещи при професионалистите в клиниката?

- Медицината е такава професия, че в нея има място за всякакъв вид темперамент. За хората, които са по-умозрителни, по-аналитични, е подходящо да се занимават с вътрешните болести, с различните специалности в тях. На тези, които им е трудно да работят с пациенти, те могат да се занимават с различен вид доклинични или лабораторни специалности и да се реализират успешно там. Тези, които обичат по-активната, по-агресивната дейност, тези, които не могат да стоят затворени в един кабинет зад бюрото си и постоянно трябва нещо да правят и да помагат на останалите, те се насочват към хирургичните специалности и към анестезиологията. Но анестезиологията изисква повече от това просто да си активен и да работиш много. Тя иска и други качества - трябва да си отдаден напълно на професията си, трябва да направиш така, че да получиш една много добра база данни. В медицината съществуват множество специалности и много колеги, за съжаление, се ограничават в познанията си само в тях. Нашата специалност обаче изисква познания във всички области на медицината. При нас трябва да идват хора с много добри знания и умения, които са готови да не се прибират вкъщи с денонощия, а съпругът или съпругата им да ги гледат малко накриво. И децата, особено когато са малки, да питат с известно неразбиране „кой отново е дошъл вкъщи“. Обикновено такива родители като мен се оказват лош пример и моите две дъщери не са лекари.

 - Можете ли да опишете усещането да водиш постоянна битка с времето и смъртта?

- Не бих го нарекъл така. Ако човек смята, че води постоянна битка с живота и смъртта, това малко би го направил да се усеща като супермен, като свръхчовек, като Бог. Ако човек си повярва твърде много, че може да решава кой да живее и кой да умре, това е фатално в нашата професия. Това означава, че трябва да си починеш дълго време. Идваме на работа с настройката да си я свършим. Знаем, че е свързана с тежки състояния, знаем, че някой път нещата са критични, но знаем, че трябва да си свършим нашата работа.

 - А усещането да спасиш живот, удовлетворението, че си изпълнил успешно мисията си?  

- Това е голямо удоволствие. Най-голямото удоволствие за мен е, когато някой пациент, който сме лекували, дойде и звънне на вратата на отделението и каже: „Аз съм еди-кой си и искам да ви благодаря!“. Никога не можем да ги познаем тези пациенти. Не може да си представите колко е голяма разликата от това пациентът да бъде в леглото, накачен с различни апарати и системи по него, и колко е различен, като дойде облечен и в добро състояние. Това ми доставя огромно удоволствие.

 - Кой е добрият случай, който никога няма да забравите във Вашата практика, респективно онзи, който е оставил траен лош отпечатък?

- Добри случай има много, но като че ли ги забравям доста бързо. Лошите ги помня добре. Те са и някакъв тип урок. Баща ми винаги казваше, че човек се учи не от хубавите неща и успехите си, а от грешките си и от лошите неща, които му се случват. Например едно детенце лекувахме преди време, оживя, възстанови се напълно. Нарисува ни една картинка, с която казваше, че сме неговите ангели в бяло. Това няма как човек да не го разчувства. Що се отнася до лошите случаи, те касаят отношението на близките. Вие знаете, че разстоянието от „осанна“ до „разпни го“ е пет дни. Идват много хора, които смятат, че ако ви кажат: „Ние четохме в интернет за вас, вие сте най-великият, най-добрият, вие знаете как да спасите моя близък“, то вие оттук нататък ще направите много повече, за да му помогнете. Това не е така. Повече от това, което ние можем и знаем, няма какво да направим. Нашите възможност са лимитирани. Дали някой ще ми каже, че съм най-великият и най-добрият, или нищо няма да ми каже, аз пак ще направя едно и също. И, за съжаление, ако ситуацията се развие зле, нещата се обръщат. Казват: „Вие го убихте, вие направихте какво ли не с този човек, вие ни излъгахте!“. Има такива случаи дори от хора, които са почти от гилдията. Тук на няколко пъти бях проклинан от една госпожа, чиято майка лекувахме. Майка <210> в това време умираше на практика в нашата клиника от ковид, а тя ме чумосваше и ми пожелаваше да ми се случат същите неща на дъщерите ми. Това няма как човек да го приеме нормално, колкото и да разбира, че срещу него стои човек, който вероятно не е в най-доброто си психическо състояние.

 - Продължава ли да съществува ореол около лекарската професия?

- Категорично не, за съжаление! Моят баща беше лекар и съвсем различно беше отношението към лекарите по негово време. Тогава имаше доверие към тях, мнението им беше приемано напълно без никакви опити да бъде опровергавано. За промяната сме виновни и самите ние. Сами видяхте как по време на ковид пандемията излизаха лекари и твърдяха, че това е „едно грипче“. И то специалисти по инфекциозни болести! Нека ме пита мен, особено колегите, които стояха по 12 часа в отделението, облечени в скафандри, с очила, с няколко чифта ръкавици! Виждал ли е той интубиран човек как умира от ковид, от това „грипче“. Този ореол го разрушиха такива хора. Разруши се, разбира се, и по други причини. Разнообразните сайтове, които претендират за висока информативна стойност по отношение на медицината, пък разпространяват глупости. Също използването на имена на известни лекари в реклами на съвсем съмнителни продукти, и то без знанието на тези хора. Множество са нещата и мисля, че този ореол е окончателно разрушен. Никога повече няма да го има.

 - Какво си пожелавате оттук насетне и в личен, и в професионален план?

- За себе си бих си пожелал да съм здрав. В професионален план мисля, че съм изпълнил в някаква степен програмата си. Винаги може и повече. Но нямам сериозни амбиции за административни длъжности, в никакъв случай. Оттук нататък може би да напиша една-две книги, свързани с моята специалност, които да бъдат полезни на колегите, когато ги прочетат. Бих пожелал на колегите си никога да не се отказват от това, което са решили да направят в живота си. Отказвайки се от нещо, ти категорично го губиш. Ако не се откажеш, може и да не го постигнеш. Но откажеш ли се, нямаш никакъв шанс. Нека да бъдат упорити, да се борят и да знаят, че един ден все пак ще има нещо, което да им достави огромно удоволствие, удовлетворение от работата. То настъпва бавно. В един момент човек започва да си мисли, че то вече не му е нужно, но това не е така. Винаги е добре, когато човек направи ретроспекция за миналите години да се почувства удовлетворен от това, което е направил.

Проф. Чавдар Стефанов е началник на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение в УМБАЛ „Свети Георги“ и ръководител на Катедра по анестезиология, спешна и интензивна медицина в МУ - Пловдив. Завършил е медицина в Пловдив през 1988 г., придобива специалност през 1993-та и оттогава работи в най-голямата болница в Южна България. От 2013 г. е професор по анестезиология и интензивно лечение, като защитава дисертация за доктор по медицина на тема „Имунологични инфламаторни маркери на тежък сепсис“, втората му дисертация за доктор на медицинските науки е върху лечението на тежка пневмония в интензивно отделение. Има над 150 публикации в специализирани научни издания, участник е в десетки монографии и учебници по медицина, в редколегията е на няколко специализирани научни списания по анестезиология и интензивно лечение. Лекар на годината за Пловдив през 2011 г. Завършил е и здравен мениджмънт. Две години е бил председател на Националното дружество по анестезиология. "Марица" се срещна с него по повод навършването на 50-годишен юбилей на Клиниката по анестезиология и интензивно лечение днес - 16 октомври. 

Добри случаи има много, но като че ли ги забравям доста бързо! Лошите ги помня добре. Те са и някакъв тип урок!