Рок певецът Тома: За мен Пловдив е градът на свободата, обожавам го СНИМКИ

  08 Март, 16:11     0  

По-трудно е да си баща, отколкото фронтмен на група Най-готиното в Пловдив е, че като тръгна по Главната, не може да не срещна някой познат Искам да направя в Пловдив концерт с готин авторски рокендрол Трябва да искаш всеки ден да си по-добрата версия на себе си

//

Тома е един от онези автентични рок гласове, които преминават през теб като вятър на промяната. Чуеш ли го, просто няма как да останеш безразличен. Напротив! Започваш да го обичаш. И то не само заради уникалния му глас, а и заради уникалната му същност и безгранично красива душа. Тома е музикалният герой, който всяко поколение трябва да има. Герой, който служи за пътеводна светлина към един по-добър свят. Музикален герой, който скача без парашут в името на каузата и в името на рокендрола. Тома е метрономът на нашето музикално образование и съзнание.

Певецът е роден в Пазарджик, но в сърцето си е пловдивчанин. Сега живее със съпругата си Виктория и двете си деца в село Горна Малина. Средното си образование завършва в Математическата гимназия в Пазарджик, следва „Молекулярна биология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Всички го познават от участието му в редица риалити формати. През 2008 г. стана победител в предаването „Music Idol”. През 2010 г. участва в благотворителната продукция „Великолепната шесторка“. Триумфира на 11-ото издание на "Като две капки вода". Хората имаха възможността да го гледат и в светлината му на добър кулинар в “Hell’s Kitchen”, преди броени дни взе участие и в благотворителното издание на "Като две капки вода" за децата на България. Пред „Марица“ Тома разтвори душата си и разказа за силата на семейството, за това в какво се превръщат мечтите, каква огромна сила може да бъде рокендролът и защо е толкова важно музикалното образование. Сподели повече и за новото си парче, което съвсем скоро ще види бял свят. 

 

- Музиката ли те откри? Или ти нея? Как започна тази връзка, която вече е с възрастта на тийнейджър?

- Музиката ме откри, ако трябва да бъда честен. Музиката винаги е била част от моя живот, за което съм изключително благодарен на съдбата, на моите приятели, на моите роднини, на баща ми и майка ми, на баба ми и дядо ми, които слушаха различен стил музика - народна, естрадна и т.н., но винаги е имало едно музикално образование около мен. Без значение дали съм го искал, или не, то просто се е случвало през цялото време. Което е прекрасно и което аз се опитвам сега да давам на моите деца. Т. е. има една музикална среда, в която те живеят. В никакъв случай тя не е налагана, агресивна или каквото и да е. Напротив, те плуват в едно море и сами избират накъде да се насочат - към кой остров да заплуват, към дълбините ли да се гмурнат. Много е важно. Дори наричам това музикално образование. Всеки един да знае от малък да слуша различна музика. Впоследствие това е основата да започнеш ти да се интересуваш сам кой какъв е, кой стил музика как е зароден, да познаваш групи и изпълнители, инструменти и т.н. Това е една вселена, полезна за човечеството. Смятам, че тя го извисява за сметка на другия стил музика, който за мен няма никакви качества и достойнства - говоря за чалгата. Затова много силно се боря моите деца да оценяват музиката като музикални достойнства, а не като музикални жанрове по-скоро.

Затова вкъщи се слуша много разнообразна, качествена световна и българска музика, за да могат моите сладури тук да попиват. Те не осъзнават всъщност как превъзпитават другите, което е пък уникално да го видиш - деца зарибяват деца на тема музика, деца образоват деца. Това е може би най-успешната формула. За мен е доста интересно синът ни Константин да отиде в нашата детска градина в село Горна Малина, където живеем - страхотна детска градина от европейски тип, високи стандарти, инвестират се средства и работят истински професионалисти, и да привнесе сам домашната музикална енергия. Така започна да се слуша често и да се пускат в часовете по музика Deep Purple, Kiss, AC/DC, което е много готино. И се говори, и се обсъжда.

Виждам как хората започват да се замислят, че всъщност тази музика, която не слушат всеки ден, има някакви музикални достойнства, че в нея има някаква скрита енергия. И виждам приятелски семейства, които коментират, че децата им са щастливи от този факт. Казват, че детето им се усмихва, че дори и те започнали да слушат AC/DC. И когато пътуваме в колата, синът ми казва: „Тате, пусни AC/DC!”. И е много яко, защото всъщност по този начин, без да иска, разширява тази култура, което е много готино и положително да го виждаш от първо лице. Музиката винаги е била част от моето семейство. От семейството на моите родители до моето сега, за което много старателно се грижим със съпругата ми да учим децата на стойностни неща. Знаеш, че доста голям процент от манталитета в днешно време е съсипан, на ниско ниво.

- Говорейки за семейство, в най-подходящия момент ли се появи то в живота ти и какво ти донесе? Знаем, че много музиканти споделят една обща съдба и тя е, че често музика и семейство се конкурират и не могат да съществуват ръка за ръка по лесния начин.

- Смятам, че за мен семейството дойде в най-подходящия момент. Никога не съм го напъвал това нещо да се случи. По-скоро го карам на фийлинг (усет), както трябва да бъде според мен. И това, че децата се появиха, те отключиха нещо в мен, което досега не се беше проявило. Ясно е, че всички сме били младежи, диваци и купонджии. Това е младежката енергия, която винаги ще бъде в нас. Но във всеки един мъж има и много дълбоко заложена бащинска енергия, както при жените майчинското си го има винаги. Оказва се, че съм много добър баща. Но моите деца ще кажат. Много си ги обичам, много се грижа за тях, гледам постоянно да правим нещо заедно. И всъщност нямам търпение след участие да се прибера вкъщи и да си бъдем заедно с моите сладури, защото те ме зареждат. Надявам се и аз да ги зареждам. От време на време има тук-там някой скандал, разбира се. Не всичко е розово, но се стараем да намираме баланса, да сме задружно семейство, да се обичаме, да си казваме всеки ден, че се обичаме, да се гушкаме. Все пак каквото и да си говорят хората, много е важно да има любов в семейството и тя да се поддържа, защото това е подкрепата, това държи духа, винаги знаеш, че имаш някой, който да прегърнеш, някой, който да гушнеш, с някой да си кажеш 2-3 приказки. Много готино и задружно семейство сме. Гледаме колкото се може повече време да сме заедно. А когато не сме, доста си липсваме.

 

- Коя роля е по-трудна за теб - да си баща или фронтмен на група?

- По-трудно според мен е да си баща. В някои моменти нервите се опъват и играят заради другата професия. Със съпругата ми си направихме продуцентска компания и организираме събития, продуцираме артисти, опитваме се да правим всичко, свързано с музикалния бизнес. И това е  24/7 професия. Доста често се случва малкият да дойде и да започне да говори, докато съм на телефона с клиенти. Казвам му да отиде в другата стая. Аз съм ги инструктирал децата, но се случва и така. Но всички хора, с които работим, много се кефят на този тип отношение. Често, когато ходим по участия, си взимам семейството с мен. И те се кефят, като ни видят заедно и задружно. И се радвам. Децата ни не са някакви лигльовци. Все пак са си дечица, но знаят и осъзнават кога, къде и какво се случва. Толкова много сме пътували из страната, че само като седнат на детските столчета в колата, и заспиват, защото знаят, че ще пътуват 2-3 часа и трябва да са се наспали. Имат го този навик още от бебета. Така че може би по-скоро бащинската професия е по-трудното. Другото го правя от 15 години и се чувствам вече безкрайно комфортно в тази си роля. Това е като хобито, което винаги съм искал да правя, и ми доставя удоволствие. Всъщност не го приемам като работа.

 

- Какво ти е впечатлението за Пловдив, за публиката тук?

-  Обожавам Пловдив, бил съм студент там. Живял съм 4 години в този град, след студентските ми години живях още толкова време в Пловдив. Докато работих в един от най-големите пиано барове, две седмици през всеки месец съм бил в Пловдив. Това е може би най-любимият ми български град. Имам страшно много приятели, познавам отлично всички рок барове, рок заведения. Страхотно е! Като стъпя там, знам че имам 3-4 свободни дни и си имам маршрут, по който постоянно минавам. Велико е! Много си го обичам Пловдив. За мен си е като родно място. Разкошен град, страхотни хора. Жалко, че нямам толкова възможност да си ходя там. Сестра ми с гаджето и децата живее в Пловдив вече 8-9 години. Правил съм си експеримент с мои луди приятели - обикаляли сме пеша от Кючука до Брезовска, по дължина можеш да минеш Пловдив за 30-40 минути. Най-готиното в Пловдив е, че като тръгна по Главната, не може да не срещна някой познат. Срещна ли, тогава се започва: „Айде, тръгвай с мен, майна!“. И аз какъвто съм лесен... Един ме взима от едно място, после ме водят на друго. Много е яко. За мен това е градът на свободата. Иска ми се по-често да съм майна. Преди повече бях, но понеже вече не работя в бара, по-рядко ми се случва да ходя натам. Определено това е градът, брутален е. Не само лятото. През цялото време. Има какво да правиш. Хората са с големи сърца.

- Какво следва за теб оттук нататък - концерти, нови парчета…

- На 14 февруари имахме много голям концерт в Sofia Live Club. Беше много яко, имаше около 400 души вътре в клуба, платен концерт, с мои авторски песни, със специални гости. Сега мисля да направя такъв в Пловдив. Сигурно от 5 години не съм правил във вашия град и искам да го направим. Да си послушаме готин авторски рокендрол.

Имам нова песен. Тя е напълно готова и носи заглавието „Аз съм“. Много яко парче, с много хаплив текст. Силно се надявам парчето да излезе максимум до месец, с видеоклип. Ние, самопродуциращите се артисти, трудно може да даваме някакви срокове. Все пак един клип трябва да се финансира, да се организира, да се монтира, имаш постпродукция и т.н. всякакви неща, които отнемат време. „Аз съм“ е много интересно като парче, смятам, че няма такова в България. Като музициране е много интересно. Един готин клип би надградил смисъла му. Но тук вече трябва да се намесят специалистите. Аз съм си свършил работата като певец. Съвсем скоро ще го чуете. Надявам се хората да го оценят.

От ерата на "Music Idol"

 

- Сега, като се замисля, заглавието на новото парче е „Аз съм“, а първото ти парче се казваше „Герой“. Събирайки ги двете, се получава „Аз съм герой“.

- Като се замисля, между „Аз съм“ и „Герой“ има едни 16 години. Всъщност това е един период, в който израснах като певец и артист. Все още израствам и не съм стигнал върха. Но така трябва да бъде - върхът винаги трябва да бъде пред теб и да се катериш. Трябва да искаш всеки ден да си по-добрата версия на себе си, което е абсолютно правилно, за да имаш стимул да вършиш все повече и повече качествена работа. И аз не смятам да спирам. Имало е доста периоди, в които съм си казвал: Край, това беше! Но човек трябва да не спира. И трябва здраво бачкане, трябва и муза, вдъхновение, понякога трябват финанси, някаква външна сила, някой да ти набие един хубав ритник отзад, за да ти даде начална скорост. Това е ясно при всички. Всички имаме възходи и падения, спадове и подеми. Но човек не трябва да се отказва. Трябва да вярва на каузата си, да се бори докрай, дори и да загуби. Накрая си казваш: Поне направих всичко по силите си! Който каквото и да казва, аз за себе си съм победител! Продължаваме здраво напред, надявам се хората, които ме харесват, да продължават да бъдат с мен, да бъдат удовлетворени от това, което правя, от всичките ми колеги в жанра, защото е много важно рокендролът да се поддържа.

В глобален план вече виждаш, че лека-полека рокендролът започва да си отива и то чисто фактологически - много от групите започнаха да се отказват, станаха на години, спират. Рокендролът е религия. Това е нашата кауза, нещо, което винаги ще бъде начин на живот, винаги ще бъде в сърцето ми и няма да се пречупя. Ти си рокаджия по душа. Ти няма как да си друг. Искаш да си свободен, искаш да имаш мнение, не се задоволяваш с това някой да ти казва какво да правиш. Чакай малко, аз ще видя, ще падна, ще се ударя, ще прокървя, но сам ще видя дали е правилно, дали не е! Ние сме биткаджии. Нямаме робското мислене и поведение. Ние, рокаджиите, искаме да се преборим с целта, с каузата. И реално в борбата да видим колко сме силни, колко сме слаби. Това ни прави по-силни. Друг тип хора сме ние, рокаджиите. То се вижда и си се надушваме като крастави магарета, както се казва.

И нека чрез страниците на „Марица“ да кажем, че трябва да се обединяваме все повее и повече, за да бъдем по-силни и да ни се чува гласът. Ние винаги сме си били аутсайдери. Но защо да не сме едно голямо общество от аутсайдери? Хората да ни виждат, че сме ние, че сме умни, че сме интелигентни, че сме пичове, че сме общественополезни, че имаме мнение. На мен това ми е целта. И да правим все по-готина музика, която да възпитава правилно поколенията.

Сам виждаш, че 90-арската музика, така наречената „българска“, която си беше чиста чалга, а после <210> казаха попфолк малко да я излъскат, какво поколение създава. Да те хване страх. Статут е да си сложиш очилата, да се качиш в S класата, да си помпиш вейпа и да газиш на пешеходни пътеки. Това е положението! Затова нашата задача е много отговорна - да даваме алтернативата всеки ден, да показваме как не трябва да се държат хората, да търсим справедливостта и чрез музиката да ставаме все по-силни.

Тома като Джъстин Тимбърлейк в "Като две капки вода за всяко дете" заедно с актьора Влади Зомбори в ролята на Майкъл Джексън

 

- Какво ще пожелаеш на читателите на „Марица“?

- Никога да не спират да мечтаят. Всичко могат да ни отнемат, но не и мечтите ни. Моите деца ме попитаха какво е мечтата. Замислих се и казах: Вие двамата сте на мама и татко сбъднатите мечти! Нека всеки един да се замисли, че това всъщност е велико нещо. Всеки един човек, с малки изключения да речем, е сбъднатата мечта на други двама. Мечтите се сбъдват. Ние всъщност сме сбъднатите мечти на нашите родители. Така че човек трябва да мечтае, трябва да има мечти, трябва да си сбъдва мечтите. Това трябва да го прави щастлив, трябва да осъзнава целия този път, целия този процес. Това всъщност ни прави хора - цялото това осмисляне, цялото това докосване до невидимото. Музиката всъщност е едно невидимо нещо, защото може тотално да ти промени емоционалността, душевността, физиката дори, всичко.

Пожелавам на всички повече да мечтаят, повече да се усмихват и да слушат рокендрол! Да са щастливи и да бъдат хора! Ние живеем сред хора и всеки ден всеки един от нас трябва да дава добрия пример.