Проф. Пламен Павлов: Най-абсурдният мит за 3 март е, че свободата ни е дадена даром

  03 Март, 19:40     0  

Черно море не е и не трябва да бъде „руско море“, както смятат и днес някои болни мозъци Трябва да помним безпримерната роля на Българското Опълчение  Анахроничната политика, следвана от режима на Путин, изначално е обречена на провал Много украинци, поляци, руски немци, финландци са загинали за свободата ни Важно е да припомняме истината на „историчарите“ в Скопие, Белград и Москва На тази дата винаги ще си честитим празника, за да почетем дедите ни, които ляха кръвта си в името на Сан-Стефанския идеал, казва историкът проф. Пламен Павлов в специално интервю за вестник Стандарт

- Проф. Павлов, в навечерието на 3-ти март, кметът на столичната община „Средец“ предложи централната софийска улица, носеща името на генерал Гурко, да бъде преименувана. Приносът му като командващ Западния руски отряд в РТОВ към България е неоспорим. Но, от друга страна дейността му като генерал-губернатор на Варшава е меко казано спорна. Ако трябва да сме обективни, това не е ли прилагане на двойни стандарти? И, тръгвайки по тази плоскост не трябва ли също да бъде отречен генерал Скобелев заради потушаването на полското въстание и участието му в наказателни походи в Средна Азия?

- Не бих се съгласил с преименуването на улицата, носеща името на ген. Йосиф Гурко –  руски военачалник от беларуско-немски произход. Да, в историята на приятелска Полша той, както и ген. Скобелев в страните от Средна Азия, са отрицателни герои, но пък заслугите им за освобождението на България са неоспорими. Държа да подчертая, че и двамата генерали, които в сериозна степен са „нестандартни“ висши офицери, намират общ език с българските опълченци и симпатизират на нашата кауза. От друга страна, руските „имперски“ имена в нашата столица са прекалено много, понякога на личности със спорно място в историята. По отношение на Гурко и Скобелев обаче такъв подход не би бил обективен. Самият аз неведнъж съм призовавал за промяна на тази картина в полза на личности от собственото ни минало – владетели, духовни водачи, интелектуалци и т.н. 

- Също така може да се ревизира и приносът на граф Игнатиев в историята ни. Всичко това, може ли да е повод за преразглеждане на приноса на т.нар. освободители в българската история?

- Генерал Игнатиев, руски посланик в Цариград в продължение на години, по-късно с титла „граф“, има свое място в нашата история. Да не забравяме, че на първо място той е изразител на руската империалистическа политика, и то не само по отношение на нас. Игнатиев има принос за решаването на българския църковен въпрос, но и действия, които не са в наша полза. И все пак, отново призовавам за обективност – например твърдението, че Игнатиев е изпратил Левски на бесилото е безпочвено. Руският дипломат е в основата на предварителния договор от Сан Стефано, уви, неуспешен като реализация. От друга страна, картата на Сан-Стефанска България като цяло отразява етнокултурната картина – българите са доминиращият народностен елемент в Мизия, Тракия и Македония. Трябва да припомняме тази истина на „историчарите“ в Скопие и Белград, а и в Москва, пък и в някои западни страни…

- Има ли  мит за българското освобождение, който все още битува в обществото ни?

- Разбира се, че има… Най-абсурдният от тях, че свободата ни е „дадена даром“, че е в резултат на „братска помощ“ и тям подобни емоционални изблици… Истината е, че в случая нашите национални интереси (и то, уви, по изключение…), съвпадат с геополитическите планове на Руската империя. Да не омаловажаваме приноса на собствените ни предци – безпримерната роля на Българското Опълчение, на т.нар. народни „горски“ (планински) чети и разузнавачи, подкрепата на българските общини и т.н., и т.н. И, на първо място, фундаменталното значение на Априлското въстание, без което не би се стигнало до т.нар. Източна криза и нашата свобода.

- Всички знаят имената на героите, донесли освобождението на България. Има ли някое неизвестно на широката публика име, чиято дейност е останала скрита за историята и обществото ни?

- Не само имена, но и важни събития – например боевете при Елена и Златарица през есента на 1877 г., без които не би се стигнало до превземането на Плевен и победоносния изход на войната. Що се отнася до имената на офицери и войници от руската армия, паметта за тях е отразена в националната ни памет. Нека не забравяме обаче, че между тях има изключително много украинци (“малоруси“), поляци, руски немци, финландци и представители на други народи в една многонационална държава, каквато е Руската империя. Не съм съгласен обаче Освободителната война да е „неконвенционално“ оръжие на пропагандата на съвременни политически кръгове, които нямат никаква заслуга за събитията през 1877-1878 г.

- Векове наред Русия е считала Черно море за част от територията си, подобно на вътрешно езеро и външната й политика винаги е била свързана с желанието й да владее голяма част от крайбрежието и стремежа й да контролира проливите – Кримската война и войната от 1877-78 г. Инвазията в Украйна може ли да бъде поставена отчасти като следствие на тези вековни стремежи? И, рано или късно няма ли да се стигне отново до конфликт с Турция?

- Черно море не е и не трябва да бъде „Руско море“, както смятат и днес някои болни мозъци… Надявам се, че няма да се стигне до такъв и какъвто и да било военен конфликт, поне в модерния ни век това граничи с абсурд. Част от бреговата линия на нашето море – българската, румънската, украинската – е не само на тези държави, но и на демократична Европа, да не забравяме това.

- На фона на острия завой в американската външна политика, може ли да се стигне до ново „Мюнхенско споразумение 1938 г.“ и съответните последствия от него? И, ако е така Китай ли ще влезе в ролята на СССР през 1939 г. като съюзник на Русия?

- Подобни опасения са все по-актуални, но се надявам, че „споразумения“ в духа на най-примитивния империализъм нямат място в съвременния свят. Сигурен съм, че здравият разум няма да изостави елитите в демократичния свят, а и анахроничната политика, следвана от режима на Путин, изначално е обречена на провал. Рано или късно, народите на Руската федерация трябва да променят този самоубийствен за самите тях агресивен подход към своите съседи.

- Всяка година преди 3-ти март в обществото отново се надига въпросът дали това трябва да е датата на националния ни празник. Какво е мнението ви? Изказвали сте становище, че 20-и април - денят на обявяване на Априлското въстание, е по-подходяща дата. Предвид предателствата и факта че във Врачанско, Търновско и т.н. съответните апостоли не предприемат нищо това ли е апотеозът на българското освободително движение?

- Преди време с колеги от водещите университети и институти на БАН се опитахме да дадем нови идеи за нашия национален календар. Въпреки хулите по наш адрес, особено от страна на руската „пета колона“ в българската политика, никой от нас не е отричал значението на 3 март и мястото му като официален празник. Ако поставяме акцент на 24 май, то е заради универсалното му звучене като връзка между Средновековието и Новото време, между държавността, просветата и културата, и не само… Не бяхме чути, но, надявам се, че дискусията ще продължи. Така или иначе, на Трети март винаги ще си пожелаваме „Честит празник!“. Не за да превъзнасяме или отричаме Русия, а и нейните народи през XIX в., а за да почетем паметта на загиналите за нашата свобода, както и на дедите ни… Във войните за национално обединение през 1912-1918 г. те ляха кръвта в името на Сан-Стефанския идеал, за свободата на поробените си сестри и братя извън скромните предели на тогавашна, а и на днешна България. Честит празник на всички българи и приятели на България у нас и по целия свят!