Responsible Statecraft: Избирателите дадоха на Тръмп мощен мандат да прекрати войната в Украйна

Марк Епископос, Responsible Statecraft

Устойчивата истина на изборната политика, непоколебимо, макар и безкритично повтаряна, че американците не гласуват за външната политика, беше отхвърлена през този изборен цикъл.

Въпреки че нито един въпрос на външната политика не предизвика почти никаква загриженост от страна на избирателите в сравнение с вътрешните предизвикателства, двойните спираловидни кризи в Европа и Близкия изток накараха голяма част от електората да заключи, че външната политика е твърде важна, за да бъде оставена на технократите.

Новоизбраният президент Тръмп умело използва продължаващите настроения срещу елита, първо, като избра Джей Ди Ванс за свой подгласник, а след това - като се определи срещу Харис – която направи всичко възможно, за да рекламира Демократическата партия пред анти-Тръмп неоконсерваторите, включително приемайки Лиз Чейни като основен заместител в кампанията - като антивоенен кандидат.

Трудната, но необходима работа по разрешаването на войната в Украйна, най-опасният и разрушителен конфликт на европейския континент от 1945 г. насам, сега се пада на бъдещата администрация на Тръмп. Но за да се постигне това, първо трябва да бъдат отхвърлени лозунгите и суеверията, които характеризират установения подход към Украйна.

Когато се диагностицират кризите, пред които е изправена външната политика на САЩ, струва си да се консултираме с предишното поколение американски дипломати. Както е известно, Студената война упражняваше дисциплиниращ ефект върху своите американски и съветски действащи лица. Естеството на това съперничество, съчетано с това, което и двете страни признаваха като катастрофални последици от пряката конфронтация, означаваше, че нито една от страните не беше в състояние да диктува на другата.

Двете суперсили бяха обвързани със споделена логика на стратегическа предпазливост, която позволяваше и всъщност налагаше конкуренция в периферията, но тотално обезсърчаваше безкомпромисния манталитет "победителят взема всичко" по екзистенциалните въпроси на войната и мира.

Това осигуряваше плодородна почва за развитието на общност за вземане на решения, нетърпелива да се поучи от грешките си, обсесивно хващайки се дори за най-дребните начини, по които политиката на САЩ може да бъде прецизирана или реформирана. Не грубата сила на принудата, а по-скоро постоянната непредубеденост, смекчена от натрапчивото признание и зачитане на границите на американската мощ, доведе до такива прояви на политически гений като "дългата телеграма" и политиката на разведряване, които позволиха на САЩ да се борят за благоприятна позиция пред своя съветски конкурент.

Извеждането на очевидната връзка между тази култура на целенасочена интроспекция, която е рядка стока през последните десетилетия, и каскадата от гафове във външната политика, сполетяла Америка от 1991 г. насам, може да се разглежда като упражнение за първолаци. Благоразумието и далновидността, упражнявани от политиците в не толкова далечното минало, предлагат поучителен паралел със съвременните предизвикателства, пред които са изправени САЩ - и не е срамно да да се доверяваме на стари мъдрости.

И все пак широко разпространеното незнание, завладяло части на Вашингтон, е заменено от нещо още по-лошо: един вид плитка, перформативна интроспекция, която извлича всички грешни уроци в услуга на провалящото се статукво.

Този щам бързо се превръща в преобладаваща лента в лебедовата песен на максималистичната бойна програма на Киев. Казват ни, че Украйна губи войната, защото нейните западни поддръжници се колебаят в предоставянето на смъртоносна помощ; защото Белият дом обърна твърде много внимание на червените линии на Москва; и защото НАТО няма да се ангажира официално с "победа", дефинирана като безусловна капитулация на бойното поле на Русия.

Уроците, произтичащи от тези заключения, са прости. Пентагонът трябва да изпразни запасите си, за да помогне на Украйна, дори ако това би разкрило критични уязвимости в собствената му готовност - както се изрази един законодател в първите дни на войната, "ако стреля, изпратете го".

Западните държави, гласи аргументът, трябваше да стъпчат по принцип всичко, което Москва може да смята за червена линия. Дори опитът да балансираме нашата помощ за Украйна с реалния и сериозен риск от ескалация, както се опита да направи администрацията на Байдън със своя модел за управление на ескалацията, бива заклеймяват от тези гласове като поддаване на руския "ядрен шантаж".

Все пак и поради много от същите тези причини тази война е придобила метафизична надстройка, която заличава и прави невъзможен всеки смислен дебат. Казват ни, въпреки цялата тежест на всички налични доказателства, че безсмисленото клане, което се разгръща в източна Украйна и, наскоро, руския регион Курск, е част от благороден кръстоносен поход за демокрация. И това е глобален кръстоносен поход, тъй като "победата" на Русия в Украйна ще даде тласък на похода на Путин на запад и ще даде на Си Дзинпин "зелена светлина" да атакува Тайван.

Но кога военновременната мобилизация е направила една страна по-малко корумпирана, по-свободна или по-либерална? Доколкото демокрацията изисква стабилност, изобщо не е ясно дали украинските институции са се облагодетелствали от безкрайното продължаване на войната, която опустоши икономическите перспективи на страната и я тласна в демографска криза.

Идеята, че китайците чакат да видят кой коя част от западен Донецк контролира - за разлика от измерването на фактори, които са много по-близо до дома, като баланса на силите в Азиатско-Тихоокеанския регион и способностите за възпиране на Тайван - едва ли заслужава трезв коментар. Нито пък Пекин може да тълкува ясния сигнал на Запада, че няма да се бори за Украйна, като заемане на позиция спрямо Тайван, тъй като последният заема съвсем различно ниво на стратегическо значение в политическото мислене на САЩ.

И накрая, както обясних по-рано заедно с моите колеги Джордж Бийби и Анатол Ливен, няма нито едно доказателство, че Москва демонстрира способността или намерението да започне агресивна война срещу която и да е държава от НАТО; всъщност това би противоречало на стратегическите цели на Русия, които стоят зад нахлуването в Украйна.

Проблемът не е само в това, че войната в Украйна е най-пропагандираният, идеологизиран конфликт след Ирак, макар че е и това. Нещо повече, военните и политически реалности, управляващи този конфликт, опасно се отклониха от дискурсите за сигурност в повечето западни правителства.

Всяко усилие за измъкване на Запада от това блато може да започне само с признаването на няколко прости истини:

- Украйна не може, не е в състояние и няма да надделее над Русия в пълномащабна конвенционална война, ако победата се дефинира като пълно изтласкване на руските сили до границите на Украйна от 1991 г. единствено с военни средства;

- Украйна категорично губи тази война на изтощение и никаква западна военна помощ не може да обърне траекторията ѝ към колапс;

- Пълното, безусловно поражение на Русия не може да бъде постигнато по никакъв начин, освен с пълномащабна война между НАТО и Русия - заключение, до което Вашингтон и европейските столици стигнаха и непрекъснато потвърждаваха през последните три години, че няма да воюват за Украйна.

Не е трудно да се каже накъде води всичко, но това не го прави по-лесно за приемане след три години, прекарани в океан от отричане и самонадеяност. Отдавна е време Вашингтон да излезе на чист въздух по въпроса за Украйна.

Американските, европейските и украинските интереси се обслужват най-добре от ръководени от САЩ усилия за бързо постигане на споразумение чрез преговори, нещо, което новоизбраният президент Тръмп правилно определи като един от ключовите си външнополитически приоритети.

Администрацията трябва да бъде откровена с американския народ, че този процес ще бъде сложен и предизвикателен, каквито мирните преговори винаги са, но цената на бездействието, на неуспеха да се издигне до изискванията на момента, е безкрайно по-висока.

Новоизбраният президент Тръмп си осигури мощен мандат да спре тази война и по този начин да укрепи не само европейската позиция на Америка, но и глобалната си роля. Сега е моментът да грабне възможността.

За автора

Марк Епископос е научен сътрудник по Евразия в Института за отговорно държавно управление Куинси. Освен това е помощник-професор по история в университета Меримаунт. Епископос има докторска степен по история от Американския университет и магистърска степен по международни отношения от Бостънския университет.

Превод и редакция: Епицентър.БГ