Румен Леонидов: Нежната революция бе безплатен подарък, който ни излезе адски скъп

- Г-н Леонидов,  какво се случи у нас на 10 ноември 1989 г. - революция, преврат, велика измама?

- Не се случи, а ни го случиха генералите от КГБ, които изпълниха завещанието на Юрий Андропов, неговата нова доктрина - зарязвате соцстраните и интернационализма, въвеждате перестройка, обръщате гръб на комунистическата идеология, замествате я с патриотизъм и християнска вяра, но спасявате Русия. И когато тя отново се изправи на крака, удряте с нова сила врага. И както виждаме, повече от 30 години по-късно тази програма блестящо се изпълнява от онова поколение офицери на КГБ начело с Владимир Путин.

От изпълзелите през годините факти става ясно, че още в съветското посолство на вече падналия Източен Берлин светкавично са  били разпределени огромни суми валута в милиарди размери, които са раздадени на спящи нелегални клетки, свързани със съветското разузнаване по света. По-късно тези клетки се превръщат в изумителни пропагандни центрове, които  вербуват, подкупват, ангажират обществено известни личности.

Така след кратковременно притаяване и ослушване започва незабележимата хибридна информационна война срещу всички слаби места на демократичния капитализъм. Трябва да признаем, че стратегията и тактиката на постсъветската пропаганда са в истински възход - у нас се установи на власт феодална олигархия, в чийто плен държавата ни тихомълком изпадна. На практика живеем във фасадна демокрация, зад чиято маска на атлантизма се киска зловещото лице на едно феноменално момче. 

- Какво получихме 35 години след голямата промяна? Плюсовете или минусите са повече?

- Всеки получи онова, което си заслужи. Интелигенцията получи безразличието към нея от страна на властниците, наемните работници - своята безработица, докарала ги до изселването от страната, където берат плодове и зеленчуци, селяните останаха без уедрена земя и общи стопанства, гражданите набиват вносни пластмасови домати, хлябът ни не е от родно жито и брашно, а от вносни заготовки, младите получиха възможността да учат в странство и там да гнездят. Населението като цяло бе изнасилено публично поне три пъти - при Луканов, Виденов и Орешарски, сетне дойде сивият период на ГЕРБ, който под привидната словесна битка с партията на бившите комунисти зае мястото на ДПС.

Доган разбра, че балансиращата политическа роля на партията му е вече минало и като се отказа да се бори за политически терен с милиционерите и мутрите, образува обръчи от фирми и се зае с бизнес дела. 

И така чрез проевропейска реторика акулата на ГЕРБ прилапа хамсийката на обезкостеното СДС, после дойде ред на Реформаторския блок, сетне Атака и ВМРО бяха употребени и погребани, а най-накрая бяха прелъстени и изоставени инфантилите от Промяната...

- Ако бяхме осъществили не безкръвен, а румънски сценарий, щеше ли резултатът от Прехода да е друг?

- Може би. Преди доста време бях казал, че съжалявам за мръсната кръв на демокрацията, която не изтече и зарази целия демократичен организъм на обществото ни. Свободата, платена с кръв, се превръща в национална травма, а травмата в памет. Заради репликата ми за мръсната кръв преди години два пъти ме викаха в прокуратурата.

Оттогава много вода изтече, чистата кръв в обществените жили се спече, парчета съсиреци са заседнали в съдебната система, във Висшия съдебен съвет, в силовите ведомства, в Централната избирателна комисия, в частните броячи на бюлетините, в изборните комисии. Пълна какофония в мозъчето на 35-летната ни правова държавица!

Нежната революция ни бе безплатен подарък, който ни излезе адски скъп. Бяхме наивни, глуповати и ни изиграха по ченгесарски. Ще има още години да изплащаме този данайски дар. Безкръвният преход на практика взе милиони жертви, той опустоши душите и мечтите на хиляди българи, пропъди голяма част от тях, разби семейства, подложи на зверско изпитание всичко читаво, изтреби илюзиите и ни остави в будна кома - хем чуваме какво ни говорят, хем не можем да отвърнем. Защото вече ни е все едно - родителите ни са покойници, ние сме на доизживяване, децата ни работят за чужди хора, децата на децата ни учат в чуждестранни училища и детски градини, а повикът за възмездие сме оставили в ръцете на Господ. 

- Докога наследници на червената буржоазия ще са на ключови постове?

- Няма червена буржоазия, има олигархия, която няма цвят. Тя мирише на пот от преяждане, на вкус е подобна на изкуствен стек, става за медийно дъвчене, но за читавата ни част от общността е невъзможна за преглъщане. Масовият българин обаче продължава да я кльопа. Времето вече не е наше, безвремието нищо не ни обещава, дори това, че някой пак ще дойда да ни освободи от собствените ни особености..  

- Защо надеждите за светло бъдеще се изпариха и няколко десетилетия след началото на Прехода българите са толкова обезверени, разделени, озлобени?

- Това бе една от целите на програмирания преход - повечето хора да се отчаят от лошите за тях промени и да започват да тъгуват за миналото, за времето на тяхната младост. Хаосът събуди носталгията към казармения ред, към фалшивото спокойствие, към привидната сигурност. Всичко това трябваше да подсече новите стремежи на възпитания в пролетарска вярност народ.

В дилемата „хляб или свобода“ победиха трохите

Така е било и по време турско, и по време мижитурско. Хубав народ, ама калпав характер, първо яде тоягите, после изяжда торбата със сол, накрая е готов на всичко -  само да остане жив... И живее, без дори да се срамува. Има патриоти, които дума не дават да се рече срещу недостатъците на народа. За мен писател, който само хвали населението, сред което живее, и не смее да го упрекне за нищо, не обича своя народ, а го предава, като му се подмазва. Не че на народа толкова му пука за това кой какво му дума, но безкритичната вярност е предателство към онези българи от миналото, в които се кълнем на всеки 2 юни.

- Защо демокрацията се оказа толкова костелив орех за нас?

- Защо само за нас? Великият и малък като нас народ на Унгария, който бе принуден насила да изяде част от собствената си кръв и плът, заради „контрареволюцията“ през 1956 г., вече забрави обесените по електрическите стълбове свои бащи и деца. Забрави масовите разстрели по улиците на Будапеща. Днес унгарците масово гласуват за своя путински брокер и не изпитват никакъв срам от неговото лазене пред Москва.

Какво да кажем за кроткото и възпитано народонаселение на Словакия, чиито народ избра да го води човек, който не помни разгрома на Пражката пролет, нито танковете на Москва, когато Чехия и Словакия бяха под един похлупак?

Какво става в бившата Източна Германия, от която бягаха от диктатурата на СССР през Берлинската стена в Западен Берлин, за да бъдат свободни? 

Безсилието на Запада да промени нещата е видно. Колективно предадоха Украйна, оказа се, че тоталитарните държави са по-боеспособни, макар и икономически по-слаби. И какво от това? Жертвите ще се броят наесен, когато недоволните от живота си тълпи отново ще получат правото да гласуват. Заедно с тези, които им плащат, за да гласуват правилно.

- Има ли светлина в българския тунел? Ще се появят ли нови партии и читави водачи?

- Светлина винаги е имало и има, тя обаче е друга Светлина. Там, където робите работят на тъмно и са свикнали да бъдат част от тъмата, не търсят Светлината. И няма да я видят. За тях животът е един и само тук.

Още по-сложно е положението на освободените роби. Те или трябва да сменят вярата си, или да приемат друго поданство, или да се претопят в социалната си среда. И никога повече да не смеят да разсъждават върху произхода на съзнанието си. 

Българинът обича сеира и келепира и подобно  на агарянците тръгва подир първия главатар от башибозука. Без да мисли дали това не е поредният, уж, разкаял се разбойник, благочестив вече бабаит или просто ловък политически мошеник.  

- Още ли търсим поредния Голям брат спасител или приключихме с тази илюзия? 

- Не, у нас никой, освен двама или трима политически мижитурки, не търси  Големия брат. Когато ни приеха преждевременно в балдахините на Брюксел, ние се венчахме за старата бабичка Европа, по-голяма сестра на Майка България. Оказа се, че тя преди нас се е вече омъжила няколко пъти все за политически мъже, които в балканските ни представи са женчовци. Капути, чиновници, неспособни за въстание. Оказа се, че някои от семейните им мъже вече си имат мъже за любовници.

 една дума, пълна бъркотия, която става неудържима. Демокрацията се разпада, моралът е обезценен, нравствената инфлация пълзи нагоре, политкоректната идеология е във възход, но ни води все по-надолу. Всички тези крайно опасни за бъдещото здраве на демокрацията тенденции попадат в паяжината на хибридната агитация и се превръщат в безспорни истини за уплашения човек. Който става все по-малко уплашен, защото в средата на тълпата е по-уютно, отколкото ако излезем с едни гърди отпред.

Дали всичко, което е вече загубено, може да се възроди и да започне на чисто, отначало, или агонията на нашата цивилизация ще ни придружи до края на живота, не зная... Ако един ден се срещна с Господ, непременно ще Го питам.  

Румен Леонидов е поет, преводач, журналист, издател и общественик.  Правнук на войводата от ВМОРО Леонид Янков. Завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Създава сайта Fakel.bg, който през 2013 г. е отличен с Националната награда „Христо Г. Данов“ в категория „Електронно издаване и нови технологии“. Автор на 10 стихосбирки, носител на български и международни награди за поезия. Книгата му с есета се нарича "Уплашеният човек". Последните му творби са "Покаяние Господне" и " С върха на езика. Творение". Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.