Само България на Балканите без Нобел за литература

България е единствената страна на Балканския полуостров без нобелов лауреат. Има обаче носител на Нобелова награда за литература, роден в България. Елиас Канети е роден през 1905 г. в Русе като гражданин на България от еврейски произход. Той напуска Русе, когато е на шест години. С майка му се установяват във Виена. Пише на немски, не говори български и повече не е идвал в България. Като австрийски писател става нобелов лауреат за литература за 1981 г. „за творби, белязани с широки възгледи, богатство на идеи и артистична сила“. „Спасеният език. Историята на една младост“ е първият том на неговата автобиографична поредица, която довежда до номинирането на писателя. В него авторът разказва как България го е вдъхновила по пътя му към високото литературно отличие. 

Български творци са били кандидати за Нобелова награда по литература. Тъй като официалната информация за номинациите, както и обсъжданията на кандидатурите, се пазят в тайна в продължение на 50 години след обявяването на крайните резултати , информацията за номинации, направени преди изтичането на този период, няма как да се провери. 

От България за Нобелова награда за литература са официално потвърдени номинациите на Пенчо Славейков, Иван Вазов, Иван Грозев и Елисавета Багряна.

Пенчо Славейков (1866 – 1912)

На 30 януари 1911 година шведският учен, писател, поет и преводач акад. Алфред Йенсен прави предложение до Литературната комисия на Шведската кралска академия за номиниране на Пенчо Славейков за Нобеловата награда за литература. Йенсен е превел на шведски език „Кървава песен“ и други произведения на българския поет, който му е бил и приятел. Шведът го включва в списъка на кандидатите и предлага наградата за 1912 г. да бъде присъдена на българския поет. В това време Славейков живее в изгнание в Италия, а от българска страна никой не написва мотивирано изложение до комисията поради неразбирателство кой българин да бъде предложен. Председателят на БАН Иван Гешов предлага за 1912 г. да бъде номиниран Иван Вазов, но и това не се случва. За да не пропусне срока – 1 февруари, на 30 януари Йенсен представя Пенчо Славейков с превода си на „Кървава песен“ – сам направил задълбочена обосновка до комисията по номиниране с предложение да му бъде дадена наградата за 1912 г. Заключението му е, че българинът е „безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър („Кървава песен“)“. Но на 28 май (10 юни по нов стил) Пенчо Славейков умира на 46 години далече от България – в Брунате, Италия и изпуска шанса да получи световното признание.

Иван Вазов (1850 – 1921)

След като през 1912 г. Иван Вазов е предложен за пръв път за номинация от председателя на БАН Иван Е. Гешов, проф. Иван Шишманов отклонява поканата да напише мотивирано мнение, „преди да сме що-годе сигурни, че предложението ни ще бъде взето във внимание“.Народният поет е бил предложен от проф. Иван Шишманов на 20.09.1916 г. за награда през 1917 г. Застъпник и за Иван Вазов става отново акад. д-р Алфред Йенсен, референт и докладчик на комитета, който още в 1895 г. е превел „Под игото“ на шведски. Гостувал е в дома на народния поет през 1911-а и на 2 май 1916 г., като разговарят помежду си на руски. Получава с автограф последната стихосбирка „Песни за Македония“ от Вазов. Шведът е пращан специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р Кръстьо Кръстев. Хора от литературния кръг „Мисъл“ му говорили против Вазов. Смята се, че това може да е оказало влияние върху крайното решение на комисията. В спомените си от 13 декември 1916 г. Шишманов пише в скоби: „Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова...“ Така и Вазов не получава достатъчна подкрепа в България. Лауреат за 1916 г. става швед, а за 1917 г. – двама датчани.

Иван Грозев (1872 – 1957)

Поет, драматург, литературен критик, учител по литература и автор на книги с религиозен характер. Едно име, което нищо не говори на читателите, един от многото забравени днес поети, бил предложен от проф. Михаил Арнаудов през 1928 и 1929 г.

Елисавета Багряна (1893 – 1991)

Най-голямата българска поетеса е предложена през 1943, 1944 и 1945 г. от проф. Стефан Младенов (Софийски университет). Тя е сред номинираните и през 70-те години на XX век. Кандидатурата ѝ горещо подкрепя големият творец и приятел на България Артур Лундквист (1906 – 1991), член на Нобеловия комитет за литература. При посещението му в България през 60-те години той е удостоен с наградата на София и петте хиляди долара, които я придружават. Той предлага на няколко пъти Елисавета Багряна, но безрезултатно – може би защото кандидатурата не получава одобрението на тогавашната власт. Не среща достатъчна поддръжка и от останалите 4 члена на Нобеловия комитет.

За други номинации като Йордан Йовков, Емилиян Станев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Антон Дончев, Валери Петров, Иван Бързаков има само непотвърдена информация в пресата.