Софиянецът, който 5000 пъти заслужи овации в Пловдивската драма СНИМКИ

В Деня на театъра - 27 март, един от най-разпознаваемите и харизматични актьори на Пловдивската драма ще бъде удостоен с награда „Икар“ за чест и достойнство. Това признание не е първото за Стоян Сърданов. За ролята на мага Раджапур в спектакъла „Хотел между тоя и оня свят“ на режисьора проф. Здравко Митков получава престижната награда „Аскеер“ за поддържаща роля. Главната роля в „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев му носи Награда „Пловдив“. Носител е и на почетния знак на града, а за приноса си в театралното изкуство и просвета, както и за заслугата си за популяризирането на града под тепетата Стоян Сърданов получава и званието „Почетен гражданин на Пловдив“. 

Със своите над 5000 представления на сцената на Пловдивския театър Стоян Сърданов е един от най-разпознаваемите актьори под тепетата за любителите на Мелпомена. А някогашните малчугани, които са чакали да се докоснат до Дядо Коледа на Главната, сега водят децата си при Добрия старец с топъл глас и широка усмивка. 

Пловдивският театър се превърна в истински дом за Стоян Сърданов

Въпреки че е кореняк софиянец, Сърчо, както с обич и уважение го наричат колегите и приятелите му, избира да живее под тепетата, а от 1977 година Пловдивската драма се превръща в негов втори дом. 

В столицата бащиният му дом е в центъра, на едно от най-хубавите места в града - до Театър „София“.

В семейството няма други актьори - бащата е финансист, който цял живот е работил в банки, а майката е медицинска сестра.  Бабата и дядото по майчина линия обаче са литератори.

//

„Баба събираше децата от махалата и ни четеше приказки. Можеше да го прави с часове, а ние я слушахме като омагьосани“, спомня си за първите докосвания до литературата актьорът. Съседите също не са случайни хора. На неговата улица живеят личности като писателя Павел Вежинов, оперния певец Видин Даскалов, актьора Георги Черкелов. На съседните улици са проф. Зарко Донев, един от директорите на „Музикалния театър“, Васко Графа, режисьор, който от 30 години живее и прави филми в Париж, актьорът Веселин Калановски и още известни хора на изкуството. По тази улица в ученическите му години 

всеки ден минава и голямата любов в живота му - 

Таня, която по-късно става негова съпруга и майка на двете му деца. Всеки път, когато я споменава, актьорът поглежда към небето, прекръства се и казва: „Таня е най-хубавото нещо в живота ми и всеки ден благодаря на Бога, че ме срещна с нея и толкова години сме заедно“.

За пръв път бъдещият актьор се качва на сцената благодарение на ​своята вуйна, когато е едва на  четири години. Играе главната роля в „Слънчево дете“. Вече не си спомня за какво става  въпрос в пиесата, но ​разказва, че с нея са обиколили цялата страна.  Като ученик сам се записал  в Двореца на пионерите - мястото, където по времето на соца се откриваха и обучаваха малките таланти.

„Сам ходех и исках да играя. Никой не ме е водил, никой не ме е карал да го правя. Явно ме харесаха, защото имам десетки роли, които се записваха и излъчваха по телевизията. Ходех да играя и в читалище „Алеко Константинов“, спомня си първите стъпки на сцената Стоян Сърданов. Не пропускал всяка година да гледа и изпитите на кандидат-студентите във ВИТИЗ. 

Сърданов получава поздравления от кмета Здравко Димитров като почетен гражданин на Пловдив

„Едно време всички изпити ставаха на Голямата сцена и  всеки можеше да влезе и да гледа как се представят бъдещите актьори  от 1. до 4. кръг. Залата винаги беше препълнена. Сигурно съм бил в 7-8 клас, когато на сцената излезе млад мъж.  Дадоха му един стол, седна и въпреки че беше забранено, запали цигара и започна монолог. Още като го видя,  публиката започна да ръкопляска. След време видях същия този актьор на театралната сцена. 

Това беше Руси Чанев - блестящ и като маниери, и като актьор, 

изключително фин човек с аристократично излъчване“, спомня си актьорът. Бил толкова впечатлен, че поискал да се срещне с него. Помогнала му Доротея Тончева.

„Разказах му колко ме е впечатлил с изпълнението си, когато го видях за пръв път. Оказа се, че това е монологът на Рачо Драгалевски от „Двубой“ на Иван Вазов. Това ме накара да прочета пиесата, научих монолога, който толкова ме впечатли, и след няколко години  се явих  с него на изпита във ВИТИЗ. Голямо изпитание - бяхме 3000 кандидати, а местата само 75. Излизам на сцената и след три минути проф. Филип Филипов ми каза: „Благодаря“. Рекох си: „Край. Скъсаха ме“. Вечерта обаче се видях в списъците и отидох на втори кръг. Още като ме видя, проф. Филипов ми каза: „Давай Рачо Драгалевски“. На третия кръг - същото. Помислих, че ми се подиграват“, спомня си актьорът. На решаващия четвърти кръг представил част от текст на дисидента Георги Марков, а вечерта вече бил един от 75-имата приети в Академията. Така през 1974 година Стоян Сърданов завършва актьорско майсторство при проф. Моис Бениеш.

За три години изиграва 13 роли на сцената на Драматичния театър  във Велико Търново, където е изпратен на задължителното в онези години т.нар. „разпределение“. Забелязва го един от най-добрите режисьори в онези години и тогавашен  директор на Пловдивската драма Любен Гройс, който му предлага да стане част от трупата на театъра. Приема, без да се замисли, защото театърът е в разцвета си и в него играят едни от най-добрите актьори в страната.

И остава под тепетата близо 50 години. 

Със Стоян Сърданов се срещаме  в двора на Драматичния театър в Пловдив. Идва пеша от района до Бирената фабрика, където живее. Прави го всеки ден. Още докато вървим към гримьорната, ми разказва, че това е най-хубавият театър в страната.

„Няма такъв театър - топъл, чист, перфектен от пропуска до кабинета на директора“, хвали втория си дом актьорът. И не пропуска да уточни, че това се дължи на бившия директор и културен министър Кръстьо Кръстев. Още с отварянето на гримьорната, която дели с още трима колеги, оглежда дали всичко е чисто и подредено. Не крие, че много държи на уюта както у дома, така и на работното място, а за репетициите винаги има подръка 4-5 чисти тениски, които да сменя, докато играе.

- Г-н Сър​да​нов, в Деня на театъра ​- 27 март, ще Ви връчат една от най-престижните награди - „Икар“ за чест и достойнство. Радва ли Ви това признание?

- Изобщо не вярвайте, ако някой, особено ако е човек на изкуството, каже, че наградите не го интересуват. Моят учител от ВИТИЗ проф. Моис Бениеш ни казваше: “Не бъдете скромни, ако ви наградят. Това е уважение към вас и труда ви“. Аз имах невероятния шанс да работя още от началото на кариерата си с едни от най-добрите режисьори. Това е изключително важно за всеки актьор, защото театърът е занаят, който се учи цял живот. Е, сигурно и Господ ми е дал знак, че с това трябва да се занимавам, защото аз друго не мога да правя. И се чувствам щастлив, защото много обичам Сцената и знам, че и Сцената ме обича.

Самата награда ми дойде като гръм. Никой не ме беше подготвил, че е имало такава идея. Аз  не обичам да ходя и да се навирам в очите на тези, които раздават наградите, нямам приятели режисьори, директори, не съм ходил никога в Съюза на артистите и т.н. Не съм искал някой да има повод да каже, че съм взел награда, защото съм се бутал или съм приятел с този или онзи. Тук малко се изфуках, но скромността краси глупака. Та пътуваме за София, за да играем „С най-голямо уважение“ на Камен Донев, и започнаха да валят съобщения. Отварям си телефона и виждам, че много хора ме поздравяват. Като повечето хора на изкуството, и аз съм суетен човек, защото това е признание.  Това не е номинация, това е награда.

- Никога ли не сте се изкушавали да се върнете в София?

- След една премиера в театъра през 1991 година се събрахме в ресторант „Крушата“ да се почерпим. С нас беше и Цветана Манева, която по това време беше зам.-директор на театър „Сълза и смях“. След един тост тя се изправи и каза: "Колеги, имам страхотна новина за Стоян Сърданов. Каня го от името на директора Стойчо Мазгалов да дойде в трупата на нашия театър". Поклоних ѝ се и попитах дали имам един ден да помисля. Много ми се искаше да се прибера у дома в онези години, защото София си беше моят град. Вечерта казах на жена си за предложението, а на другия ден отказах на Цветана Манева. Тя се засмя и каза: “Знаех, че ще ми откажеш. Тук си на правилното място, играеш много, Любен Гройс е тук, театърът е от най-добрите и тук можеш да израснеш като актьор". Прибрах се, казах на Таня, че съм отказал, а тя: “Треперех през цялото време да не решиш да се върнем в София“. Прегърнах я, целунах я и ѝ благодарих. Така вече 48 години съм в Пловдив и играя на сцената. Тук съм си у дома, уютно ми е и в града, и в театъра.

- А киното къде остана?

- То за него нямаше време. Канили са ме, но трябваше да избирам между театъра и киното. Избрах театъра. Като много млад актьор имах епизодични роли в няколко филма, но сцената си е моето място.

- Играете и в детски представления, децата Ви обичат.

- Да. Изиграл съм хиляди детски представления с Росица Русева и Милен Миланов, който после замина за София в Театъра на Армията. Тогава Любен Гройс заради нас направи едно представление, чиято премиера беше на 9 юли 1979 година и го играхме до 2014 година. Казваше се „Стига ми толкова, оставам в леглото“ на Ханц Крендлесбергер. Изиграхме 904 представления.

- Трудна публика ли са децата? 

- Там не можеш да излъжеш, защото те вярват на това, което се случва на сцената. Затова трябва да ги накараш да те гледат с широко отворени очи.

- Вие сте Дядо Коледа от много години. Вече има хора, които са водили при Вас и децата, и внуците си. 

- Дядо Коледа съм от 50 години, а от 30 години съм на общинската елха. Много го обичам, защото и аз съм благ човек, обичам хората, не съм горделив, не съм скандалджия. Животът ме научи лесно да стигам и до малките, и до големите. Много е хубаво, когато децата те гледат, вярват ти и се гушкат в теб.

- Имате ли любима роля?

- Преди години Здравко Митков направи постановката „Обществен враг“ на Хенрик Ибсен. Дълга, тежка пиеса - 90 страници. Излиза разпределението и ми дадоха главната роля на д-р Стокман. 50 страници текст. Шашнах се. На първата репетиция Здравко ни казва на кой коя роля е дал и защо. За мен каза, че ме избрал, защото освен добър актьор съм и добър човек, а тази роля може да се изиграе от добър човек, който обича хората. Това може би е от най-любимите ми роли. Изфуках се, но стана страхотна роля.

- Комедия или драма? 

- Изиграл съм в 6 пиеси на Шекспир все комедийни роли, но обичам и дълбоко драматичните. Оказа се, че го мога.

- В последно време много класически произведения започнаха да се осъвременяват. Това, за да станат по-достъпни за широката публика ли се прави? 

- Не го харесвам това. Фактът, че нещо е дошло до нас непроменено в годините, то е, защото е харесвано в този вид. Аз не обичам на сцената да се говорят грубости и простотии. За това има кръчми, компании... От сцената трябва да лъха на вкус, защото театърът учи, сцената учи. Без това не става, не може. Любен Гройс винаги е казвал, че театърът е любов. Той трябва да се покаже, да се разбере, да се усети. Обичаше да повтаря: „Сцената всичко позволява, но това, което се случва на нея, трябва да е красиво“. Тогава разбрах, че това са думи на Антон Павлович Чехов.

- За толкова години на сцената имате ли момент, който никога няма да забравите?

- Помня първата репетиция за ролята ми на мага Раджапур в постановката „Хотел между тоя и оня свят“ на Ерик-Еманюел Шмит. Здравко Митков я поставяше и ни каза всеки да изчете ролята си на глас. Стигна и до мен. Чета за пръв път един монолог и по едно време се усещам, че започват да ми текат сълзите, чета и се давя в сълзи, но чувам, че и колегите плачат с мен. Когато свърших, за 3-4 минути настъпи тишина ​- само хлипане. Никой не говори. И тогава актрисата Невена Мандаджиева изръкопляска и ми каза: “Стояне, честит ти „Аскеер“. Щом на първо четене така го изпълни, а ти така и ще го изиграеш, ще получиш „Аскеер“. И го получих. Та тази репетиция няма да забравя никога. 

- А има ли случки, които помните, защото са Ви развълнували? 

- Сега се сещам за една такава. Играехме в „Медея“ с Цветана Манева. Излизаме след представлението с нея и Явор Милушев пред Сатирата, говорим си и по едно време към нас се приближава един човечец. Спря пред Цветана, направи дълбок поклон и каза: „Г-жо Манева, гледал съм най-добрата Медея - Мелина Меркури, но Вие сте по-добра от нея“. Преводачът му ни каза, че това е Уилям Сароян, а Цеца се разплака.

- Децата Ви занимават ли се с изкуство?

- Дъщеря ми Люба завърши Художествената академия, специалност "Стенопис", и от 25 години живее в Бостън. Там завърши вътрешен дизайн. Преди три години построиха в Бостън най-голямата детска болница. Тя направи вътрешния дизайн и шашна хората с изпълнението му. А синът ми е адвокат. И двамата са много артистични, въпреки че не са актьори.

-  Винаги говорите с много любов за жена си. Как я съхранихте сред толкова красиви актриси, турнета, почитателки…?

- Тя е най-хубавото нещо в живота ми и всеки ден с нея е дар от Господ.

- Има ли герой, който чувствате най-близо до себе си като характер и емоция?

- С д-р Стокман в „Обществен враг“. И двамата обичаме да помагаме, и двамата обичаме хората. 

- Мислили ли сте какво ще кажете, след като Ви връчат наградата?

- Още не.