Спаска Попова: Всички излязохме изпод шинела на Сапарев

Поетесата отбеляза 70-и юбилей с премиерата на книгата си „Оброк“

„Поезията винаги е била в мен, но едва в последните години й се отдадох изцяло. Всичко трупано в душата ми потече като един пълноводен извор, а книгите ми започнаха да се раждат една подир друга. И премълчаното, и измечтаното е в тях. Бях тъжна, бях емоционална, бях вдъхновена... Но бях жива. И това е най-важното! - казва поетесата Спаска Попова. Премиерата на трите й поетични книги „Премълчано", „Оброк" и „Горска нимфа“ в културен център „Тракарт“ бе една от първите прояви в рамките на литературния фестивал „Пловдив чете“. Това събитие обаче съвпадна с юбилея й  - тази година тя навърши 70 години.

Спаска Попова е родена в Пловдив, където завършва Търговската гимназия и след това българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Тя е дългогодишен преподавател по български език и литература, работила е като секретар на Дружеството на преводачите в Пловдив. Член е на Съюза на българските писатели в София и на Дружеството на писателите в Пловдив. Автор е на 10 книги - шест с поезия и четири с проза. Първата й книга е "Спаси се, Спасе!" с телевизионна премиера в документалния фестивал "Златният ритон" в Пловдив. Излиза през 1998 г.

„Цял живот живях поетично, но едва в последните години се утвърдих като писател - така се описва лаконично дамата, извън строгите факти. - По Божия наредба стиховете ми отлежаваха в чекмеджетата, наместо да полетят като птици. Имах силен старт в младите години, но се наложи да прекъсна. Внезапни събития счупиха моя полет и ме извадиха от коловоза на творчеството. Но душата ми продължаваше да расте, млада и волна, напук на житейските превратности. Научих много уроци, но и днес за мен най-важният е този за храбростта. Да опазиш крилете си силни, на всяка цена!

Животът е енигма, но и най-големият ни подарък. В името на живота си струва да превъртиш съдбата си, за да се намериш...“, е кратката изповед на Спаска пред „Марица“.

Да намери какво? Вероятно Пътя! За Спаска Попова той е трънлив и труден, но в него тя намира себе си. „В едно свое стихотворение казвам: „Никой не е на Бога равен, нито пророк на съдбата си. Но всички ще вкусим и от хляба, и от виното, щом пред себе си се изправим”. Цял живот се уча да стоя с вдигната глава, да се усмихвам, вместо да се намръщя, да вярвам и обичам, а не да мразя. Загърбвах лошото и продължавах напред. Не ми беше лесно!“, разказа дамата. Тя отглежда сама детето си в един много труден период от живота си. Казва че той е бил пълен с незаслужени болка и обиди. Срещна обаче и разбиране, също и обич. „В прегръдките пораствах, а с тъгата узрявах. Но винаги бях усмихната! Предпочетох да бъда майка и се посветих на пътя на своя син, загърбвайки своя.

Днес съм горда и вдъхновена, тъй като той израсна горд и силен човек. Нерядко се възхищавам на крилете му и се сгушвам с доверие в тях“. Ала въпреки трудностите в живота й има много светлина. Спаска е сред първите автори, открити и развили се в поетичният кръг, създаден от Огнян Сапарев, един от създателите на Пловдивския университет и неговите филологии. 

Самата тя разказва за тези вдъхновени години: „Младостта ми бе докосната от магнетичната личност на Огнян Сапарев - изтъкнат общественик, творец и научен деятел, двукратен ректор на ПУ „Паисий Хилендарски”-Пловдив. Той ми беше не само преподавател, но и ръководител на литературния клуб „Гео Милев”, в който един подир друг бяхме привлечени пишещи творци. Оттук излетяха Добромир Тонев, Тодор Чонов, Румен Леонидов, Минко Танев, Веселин Сариев, Христо Нанев. Бих казала, че всички излязохме изпод шинела на Сапарев, ако перифразирам Радичков за Гогол. Някои, сред които и аз, вече имахме публикации, а други тепърва прописваха. Помня първото стихотворение на Добромир, което се казваше „Семафор”. Той ми посвети и два акростиха, в които невероятно точно предрече бъдещата ми драматична съдба”.

В началото се събирали в университета след занятия. „ Почти всички бяхме от една група и затова често се случваше да сме заедно. В часовете пишехме, а в междучасията четяхме, коментирахме, поправяхме. Пред очите ми са рециталите на Добромир Тонев, Тодор Чонов и Веселин Сариев - те бяха най-атрактивните. Румен Леонидов свиреше на китара и пееше песни на Висоцки и Булат Окуджава. Квартирата на Добри често беше приемна за приятелски сбирки, но постепенно се изнесохме в „Синята къща” на Стария град. Веднъж като тема ни бе зададен красивият й дървен таван-слънце.

Румен Леонидов списваше табло с изрезки от вестници, а аз съхранявах първите им работи. Жалко, че не оцеляха! Минко Танев даде името на клуба. Огнян Сапарев като смел орел ни поведе през срещи и семинари, грижеше се за младия ни литературен талант, насочваше ни за участия и публикации. Например - Добромир Тонев още на 26 години стана член на СБП, а по-късно редактор в ДИ „Хр. Г. Данов”, заедно с Тодор Чонов.  Румен Леонидов и Тодор Костадинов се преместиха в София след втори курс. Пътувахме на студентски четения в Свищов, Шумен и София. Срещахме се с други млади творци, създавахме приятелства, трупахме литературен опит. Огнян Сапарев бе неизменно до нас, горд и възхитен. Клео Протохристова ни изпитваше като отделна група, когато поради участие пропуснехме изпита. И всички ни се радваха, бяхме известни, бъдещето бе пред нас”, спомня си Спаска.

За съжаление, животът я отделя от групата след втори курс в ПУ. Пътят на останалите поети обаче продължава. „Те набираха скорост, пишеха, публикуваха, срещаха се с други колективи. За мен това бяха най-хубавите ми дни, в които мечтите нямаха граници. И животът беше магия!“

Небето в мен

Небето пише с алено мастило

и грешките си с облачета трие.

Понякога ми се усмихва скришом,

а друг път моите въздишки пие.

То винаги е топло и красиво

и в тайните му тичам до премала.

Напомня ми на пъстър шал от спомен,

нехайно в мен разцъфнал палаво.

С невидими ресници все ме гали.

Мечтите ми разресва с обич рано.

Щастлива съм, когато се събуждам,

че пак ме е прегърнало засмяно.

Небето ми е ризница напролет,

когато семената се събуждат.

И щит за всеки нежен полет,

извел ме в необята чуден.

Моят свят

      На Петя Дубарова

Плетачка на изкуствени дантели...

Това съм аз, това съм аз!

Попитайте за мене Ботичели.

Светът се буди в този час...

Когато в бялата ми дреха

пришиват обич пак звезди,

разплитам всяка неутеха

и неуверени следи.

Сънувам облаци, дървета

и викаща ме топлина.

Пътувам в звездните полета

и пия лунна светлина.

Поглеждам към лица, с които

отровни ветрове делих.

И пак ръка протягам скрито

към всеки недовършен стих.

Такава съм: гнездо за обич...

И жадна, чиста светлина.

Живях красиво, без да моля.

И няма да се променя!

„Магия“

Те, моите приятели, са стиховете...

С прегръдка все ме теглят към звездите!

И толкова са смели и открити,

че плуват като златни рибки в дните ми.

Понякога в тях кротко отлежава

горчивото, от вино по-резливо.

Нерядко ги откривам в тишината,

където Бог съдбите ни избира.

Отпивам от магията  на жестовете,

които покрай мен жонглират.

Дочувам ги виновно как проплакват,

че никъде не ме откриват.

Душата ми е амфора дълбока

и страшни са пътеките й нощни.

Но всеки път, щом вятърът надникне,

се радвам, че ме мисли още...

Като прашинка тичам из всемира –

прехласната, щастлива и смутена.

И с пролетта върху снега разцъфвам

като прозрачна плетена дантела.

Нарочно ли дъждът със сняг се върна?

Навярно нещо иска да ми каже...

Със слънчева усмивка ме прегърна.

И пак закрачи весел по паважа.