„Татко“, или голямото завръщане в Татковината на човечеството

Колумб осмисля съществуването на световете, а синът осмисля съществуването на бащата в новата книга на Антон Баев

Татковина – дума, опияняваща като вино и лека като мах на криле.

Отечество – то винаги е в опасност, господа офицери!, особено, когато е пренесено на коне, както казваше Радичков.

Махът  на криле и препускащи коне са двете блъскащи се, догонващи се и сливащи се мелодии в „Татко“* – една книга-симфония за изначалието – и като индивидуалност, и като общност. Много общочовешка и много  българска, много балканска - територия, където думите за родина тръгват от татко, от отец. Където утехата е двояка: Да се завърнеш в бащината къща като поета Дебелянов и да не се завърнеш от фронта като подпоручик Дебелянов. 

Това е книга за завръщанията – да се завърнеш към спомена, откъдето е започнал животът, и да се завърнеш в бъдещето, откъдето започва смъртта. Само че след старото и новото раждане, тоест, след прераждането следва и въпросът: А кои са новите ни родители?

И те ли чакат някъде там, отпред, както са чакали все още неродения син мама и татко (Снимка, 19#62 – първото стихотворение), мама и татко от предстоящето, сътворени от бяло и черно – цветът на живота и цветът на смъртта, цветът на Всичкото и Нищото ( Последна песен от Canti Dei Morti – последното стихотворение), които са двете абсолютни места за завръщане. 

А това са изначалните цветове в „Татко“, от които се разлиства останалата пъстрота. 

Антон Баев рисува с категоричността на Малевич „Черния квадрат“, а по-знаменателното е, че рисува и „Белия квадрат“, нещо непостижимо за четката, но постижимо за перото. Черното и бялото са местата за завръщане, защото са основата на Сътворението, когато Бог разделя светлината от тъмнината. Те са и в основата на играта (Играчките), на познанието, когато синът получава прожекционен апарат за черно-бели ленти. 

Сътворение, игра, познание – все неща, които следват от бащата. 

Това е книга за откривателите – първото Посвещение (Малкото панчеревско езеро) е за Водния свят, възникнал в купето на кола, а последното, десетото Посвещение, е за Колумб, чиято колиба е Новия свят. А Колумб не може да умре, според желязната детска логика, защото и двата свята не могат да съществуват, ако няма кой да ги преплава и  кой да ги открие. 

Колумб осмисля съществуването на световете.

А синът осмисля съществуването на бащата.

Това е книга за надеждата. А тя е последният ключ, който отваря вратата, според Екзюпери. Вратата на детството обаче, се оказва заключена (Бръшлян) и надеждата е в бръшляна, който безшумно пълзи по дувара. А това показва, че „всичко може да се изсвири“ (с мелодиите на Отечеството и Татковината ) и „всичко може да се нарисува“ с черо-белите цветове, според Баев. 

Това е книга за летенето, но не толкова като символ, колкото като разполагане в пространството – на хора, събития, спомени и бъдеще. Това може да се онагледи в картините на Шагал – палачът на гравитацията. И той не случайно присъства в „Татко“ (Шагал. Музеят в Ница). Композирането на нещата в това „шагалово“ пространство, където и една биография може да приключи с летене в асансьор (Шагал в Saint Paul de Vence), пространство,  подчинено не  на природните закони, а на законите на въображението, позволява „където съм“, „където бях“ и отвъд (Някъде, отвъд) да бъдат помирени в своето разнородно, но и единно съществуване. 

Структурата на книгата, архитектурата й, също е изградена в това антигравитационно пространство – и жанрово, и композиционно. Десет Посвещения – кратки разкази за миналото – далечно, неотдавнашно и вчерашно, разделени с по четири стихотворения за живите и накрая – с единадесет песни за мъртвите (Canti Dei Morti). И сред тези слова – късове от Загадката, в ръкописен шрифт, като отчаяно търсещо отговор писмо до Отеца, до Бащата, до Татко. Ако Колумб е бащата на Новия сват, може ли Новият свят да стане баща на Колумб? 

Това е книга за родината на човечеството. 

За неговото Отечество, за неговата Татковина. За мястото, маркирано от Опиянението и Опасността. Тази „бащина“ територия обаче, е трудна за откриване в познатата ни координатна система N-E-W-S, тя е разположена някъде между севера и юга на желанието. 

Не знам дали това е кодът на Колумб. 

Но със сигурност е кодът на „Татко“. 

Това е книга, която трябва да се прочете – от идващите синове, от отиващите бащи и от всички, които споделят тяхното дишане. Малка по обем, но побрала голямата философия на битието. Тази книга е уникален цвят в палитрата на българската литература и всеки поглед, който го подмине, ще бъде ощетен. 

Съзнателно не правя паралели – идейни и тематични, с „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов и със „Смъртта на един пчелар“ от Ларш Густавсон. „Татко“ излезе почти в една и съща година с книгата на Господинов и петдесетина години след книгата на Густавсон, а в литературното време това е почти едновременност. Трите книги разговарят помежду си, но това е тема за друг разговор. И друго осмисляне.

„Татко“ на Антон Баев е като морето, обречено на Колумб – „самодастатъчно добра“ и посегнеш ли към нея, „след миг ще те погълне“.

Прочетете тази книга. 

*"Татко", Антон Баев, ИК "Коала прес", 2024