В памет на Димитър Луканов: Майсторът, чиято скулптура краси летище "Кенеди" в Ню Йорк

Автор: доц. Здравка Иванова

Наближава една година от смъртта на  Димитър Луканов - световно известния скулптор и художник, наш съгражданин и приятел. 

Домът на семейство Луканови на ул. „Петьофи“ в Пловдив, пряка на бул. "Руски",  пустее забравен след кончината на Димитър и на неговите родители. Не се чува нито звук, нито стон. Няма светлина от прашясалите, напръскани от дъжда стъкла. Липсват каскадните и извисени, отрупани с цветове цветя на терасите, радващи съседи и минувачи.  Само тъжният есенен вятър отвява лист по лист от уличните дървета и трупа купчини пожълтели листа на безлюдните входове на дома. 

Семейството Луканови живееше благополучно дълги години. Последните две три десетилетия

те летяха на крилата на успехите на единственият си син Димитър. 

Майката на Димитър д-р Весела Луканова работеше като специалист-невролог и преподаваше в Медицинския колеж на МУ-Пловдив. Красива, елегантна и добронамерена тя се ползваше с авторитет от студенти и пациенти. След пенсионирането си д-р Луканова се отдаде на семейството и домакинството. Вживяваше се в успехите и тревогите на Димитър. Пътуваше често със съпруга си до Америка и по-често сама до европейските столици, в които Димитър имаше изяви. 

Една вечер преди около пет години си ляга без здравословни оплаквания и само с положителни емоции поради завърналия се за кратко Димитър. Сутринта я намират починала.

Стресът от внезапната смърт  е неописуем, тъгата е огромна.

Съкрушени са син, съпруг и дъщерята Амория от първия брак на доктор Луканова, но, съдба! 

Бащата на Димитър - д-р Лукан Луканов, беше известен невролог, завеждащ неврологично отделение в бившата Втора градска болница – Пловдив, сега МБАЛ „Св. Пантелеймон“. Освен голям специалист, той беше човек с много интереси и богата обща култура.

Изключително интересен събеседник с много познания за исторически и актуални събития, с деликатно ободряващо чувство за хумор, Д-р Луканов беше и голям меломан. Посещаваше концерти на гостуващи у нас състави не само в Пловдив, но и в други градове, най-често в София. Обичаше да чете биографиите на композитори, особено на класиците. 

След една екскурзия в скандинавските страни му показах снимки от вилата на Едвард Григ в красива планинска местност на брега на малко езеро. Вилата е превърната в добре уреден и подържан музей. Данните на екскурзоводката бяха недостатъчни, бях чела допълнително, но подробностите, които ми разказа д-р Луканов ме учудиха. Той имаше подробни данни дори за ролята на съпругата му Ан в последните години на композитора. 

След пенсионирането си д-р Луканов се включи в работата на Димитър като технически помощник. Поддържаше връзка със завода в Сопот, където се отливаха скулптурните композиции.

Активно участваше в опаковането и изпращането на готовите произведения.

Лично се убедих в тези качества. 

Преди около 10 години в един късен следобед Димитър ни покани със синът ни да видим последната му скулптура преди отпътуването й през океана. Беше разположена в обширен двор, наследен от майка му в южната част на града. Приличаше ми на огромна украсена със светещи елха. Състоеше се от хиляди метални блестящи елементи с дължина два-три сантиметра и диаметър около сантиметър. Предстоеше свързването и допълнителната обработка в Америка. Д-р Луканов ръководеше и участваше в изработването на клетка от подготвени дъски, която да ги запази пътуването. В момента тази скулптура, както и още няколко други шедьовъра на Димитър, краси летище "Кенеди" в Ню Йорк.

Снимка: На международното летище JFK

Преди около 2 години д-р Луканов претърпя фрактура на крака. Обездвижен с гипсова превръзка изпълняваше всички препоръки на ортопедите. Преди да може да стъпи на крака си той получи кръвоизлив от язва на стомаха. Синът ми го настани веднага в хирургично отделение и започнаха кръвопреливане и животоспасяваща терапия. Димитър пристигна от северното Черноморие и пое грижите за баща си до неговото легло. Въпреки положените усилия

кръвоизливът рецидивира и доктор Луканов почина.

Опелото беше в църквата „Свети св. Кирил и Методий“ с ограничен брой посетители поради Ковид епидемията. Освен семейството ни присъстваха дъщерята на д-р Луканова, жената отговаряща за домакинството – Роси, и десетина възрастни мъже - приятели на д-р Луканов.  Мъката на всички беше голяма. Изпращаха по думите им най-достойния между тях.  Димитър, потънал в скръб крачеше нервно в църквата  и показващ на всички две платна с набързо подредени снимки с родителите си от екскурзии в Европа и Америка. Повтаряше, че те са били истински европейци. Това беше вярно, те бяха приели ценностите на стария континент далече преди голяма част от обществото ни. Разделихме се с безспорно  достойния приятел и човек. 

От това мило семейство остана само Димитър. Неговата кратка биография е следната:  Завършва гимназиалното си образование в Пловдив, като неговите съученици още тогава са впечатлени от умението му да рисува или създава фигури. Печели конкурс за висше образование в Художествена академия в Париж. Денонощно учи френски език, полага много усилия и завършва с отличие академията. Решава да замине за Ню Йорк поради по-широкото поле за конкурси и творческа дейност. Имаше възможност и да преподава в университет, както и да дава частни уроци. 

В живота си Димитър

направи само една изложба в Пловдив преди 16  години.

На един етаж от изложбената зала бяха подредени експонати и картини на твореца.  Изложбата беше посетена с голям интерес. Не закъсняха отзивите от творци в страната ни, включително и от проф. Георги Чапкънов. Димитър може би очакваше по-широк отзвук, но коментар от него нямаше. Дразнеше се от отзивите, в които се пишеше възрастта му – 40 години. Той смяташе, че това е граница на младежките творчески пориви. Всъщност той сам опроверга мнението си, като остана в разцвета на творческата си дейност до последният си дъх на 54 години. 

Димитър излагаше експонатите си на изложби и в частни студия в европейски столици, най-често в Париж.

Съжалявам, че не можах да посетя една такава изложба. Спомням си, че бях на организирана екскурзия с група колеги и времето съвпадаше с неговата изложба в частно студио в Париж, близо до българското посолство. 

Осигурихме си свободно от групата време и с моя колежка (М.К.) тръгнахме на посочения адрес. По пътя ни заваля силен дъжд. От косите и дрехите ни струеше вода. Не можехме да си позволим да „наводним“ студиото, което вероятно беше изискано. Вечерта се обадих да благодаря за поканата и за обстоятелствата, поради които не можахме да присъстваме. Чуваха се много гласове, включително и на майка му, на която честитих успехите - бяха продадени някой от експонатите и осигурени средства за творчество и за пътуване. 

Димитър беше всеотдаен приятел.

Преди около 4 години синът ми беше за една седмица на служебно посeщение в Ню Йорк. Димитър не само го посрещна на летището, но използваше всяко свободно време да го разведе и покаже забележителностите на града. При идването му в България аз му благодарих и реших, макар и частично, да компенсирам направените разходи.  Насочих се към маркови кожени дрехи. Той обаче върна всичко подарено пред входната врата с много разнообразни цветя, аранжирани от него в голям букет. След няколко минути се обади, че си  има всичко и то в повече. Останах не само благодарна, но и задължена. Опитах се да се отблагодаря чрез грижи към самотния му баща.  

В Ню Йорк Димитър беше поканил сина ми в жилището си в Бруклин.  За спалнята и сервизните помещения в апартамента се преминавало през голям хол, претрупан с масички и стативи и разположени върху тях безброй макети на скулптури. Димитър предупреждавал гостите си да внимават при преминаване по тясната пътека, за да не повредят някой от изложените модели. Можем само да си представим тази огромна съвкупност колко енергия крие, колко идеи, колко мисли и перспективи съдържа? И  всичко това да остане завинаги неосъществено.  

Димитър обичаше да твори сред природата.

Беше закупил място в Марино поле. Малкото остъклено жилище не спираше погледа му към Балкана. Той се задържаше малко време в апартамента в Пловдив. Шегуваше се, че идвайки в България имаше две задължителни визити – една до зъболекарския ми кабинет, където поддържах съзъбието му близо 25 години, и втората му визита бе до Бачковския манастир.  Притесняваше се от предстоящата реставрация на иконата на Света Богородица и от запазването на светинята. Подари ми нарисувана от него икона и тя зае полагащото й се място в религиозния кът на дома ми.  

Димитър се възхищаваше на всяка природна красота. Вкъщи грее картината с нарове – едри, червени , красиви плодове наблюдавани от него през прозореца на хотелската си стая в Атина. Картината винаги ще ни напомня за големият творец, приятел и човек. Запомних го като висок, строен, красив мъж. Често коментираше наследените черти: от майка си правилния нос, овала на лицето и правилно подреденото съзъбие. От баща си - високия ръст, буйната коса.

От двамата – интелекта, а големият талант е от Бога. 

Димитър се разболя тежко, но не позволяваше на сина ми и на снаха ми да ми казват или да коментират за заболяването му. Може би искаше да ми спести тревоги или тайно се надяваше за благоприятен изход от лечението, но уви не всичко е подвластно на човека. 

Остават ни само молитвите за вечна и светла памет за неповторимия творец и голям ЧОВЕК – Димитър Луканов.