„Време. Кръв. Пясък.“ - завладяващ роман за войната, любовта и спасението

Уникалният роман „Време. Кръв. Пясък.“ от Екатерина Костова отскоро е на литературния пазар, но вече се радва на чудесни отзиви от читатели и критика. Историческото фентъзи, в което българинът Никола Зеков, прехвърлил 65-ата си година през 2014-а, се събужда на плажа в чужда държава и друг век,  ни пренася в Испания по време на Гражданската война. А това е  време на омраза, идеологеми, братоубийства. 

Това е роман за времето, което гримира с кръв лицата на своите деца. Сюжет за невъзможни срещи между хора от различни националности, между "един цървул от Черноморец“ и писателите Ърнест Хемингуей и Джордж Оруел.

Кога чуждата война става твоя лична, какво значи приятелство и търсене на враг сред своите, кой ръководи страха, защо обратното на смъртта не е живот, а любов? А тя спасение ли е? Все въпроси, чиито отговори може да потърсите с героя на романа. 

Книгата е посветена на проф. Светлозар Игов и е написана с подкрепата на Министерството на културата по Програма „Творчески проекти в областта на литературата“.

Екатерина Костова е писател и журналист, в момента - продуцент на сутрешното предаване „Добро утро, Европа“ на Euronews Bulgaria. Тя е носител на награди и в двете области. До тази книга тя е автор на 3 романа: „Платното на Пенелопа“ (1994 г.), „Писма под възглавницата“ (2014 г.), „Свети Никола от Залива на подковата“ (2017 г.), и на 3 стихосбирки: “Думите ме носят“ (2016 г.), „ОБРАТ-но в себе си“ (2019 г.), „Кръстопът на тишината“ (2023 г.).  „Време. Кръв. Пясък.“ е седмата <210> книга. Тя излиза под знака на издателство К ПР1. Редактор: Красимир Димовски, дизайн: Юлиан Георгиев, художник: Юли Шумарев.

Отзиви за романа

Красимир Димовски,

писател, журналист, редактор на романа:

В Испания се събират всички страсти на континента, всичката кръв и целият пясък. От Испания тръгват великите открития, тръгва Колумб. Дон Кихот няма къде другаде да се роди като образ. Великите испански художници няма да изброявам. Имаме и българска следа - Димитър Димов с осъдените души. Казвам всички тези неща, за да видите какъв творчески кураж, каква смелост трябва да имаш, за да се намесиш в една такава творческа територия. И Катя Костова го прави, при това много успешно. И това става въпреки големия литературен подстрекател Светлозар Игов, който е част от тази книга, не е някакъв предговор и следговор. Светльо е органически свързан вътре, той е разказ в разказа.

Антон Баев,

писател, журналист:

Романът на Катя е най-доброто в прозата, което съм чел тази година поне дотук, определено (а по една или друга причина - чета много). Прочетете го. Темата е твърде амбициозна - Испанската гражданска война, и като знаем стиховете на Вапцаров и "Осъдени души" на Димов, това май е третият опит върху Vensereomos. Добър, много добър.

Николай Лефеджиев,

журналист, автор и водещ „Свидетелства на времето“ по Euroneuws Bulgaria:

Войната винаги носи огромна болка, разрушения, смърт, отнема надежди и вяра, не дава отговори. Катя Костова е намерила изразните средства и баланса, за да не превърне творбата си само и единствено във военен роман, тип сводка на бойните действия. И да покаже писателя в себе си, а не журналиста. Без да е нарочно търсено, повествованието е овладяно.

Христина Мирчева,

поет, галерист, главен редактор на „Диаскоп Комикс“:

Силни, автентични са срещите с Хемингуей, Оруел и Пикасо, които главният герой познава от литературата. Тук ​- 50 години назад, среща на фронта - все още малко известни и почни непознати, той „предсказва“ звездния им път. Впечатлена съм от умерения метафоричен език, който не усложнява повествованието, а идва в най-подходящите моменти, за да обогати цялостната картина. Необикновена история е ВРЕМЕ. КРЪВ. ПЯСЪК. Написана не само с въображение, но и със задълбочено проучване на фактите. Готов сценарий за филм според мен.

Откъс от едноименния роман 

Събуди се в болница. Дясното му рамо бе превързано. Не можеше да го мръдне. Всичко останало по тялото му работеше, установи, като размърда пръстите на ръцете и на краката си, коленете и главата. Завъртя я на двете си страни и установи, че е в дълго помещение с множество легла и малки шкафчета до тях. Цареше онази тишина, примесена със стенания и търкаляне на колелетата на носилките по пода, която той познаваше добре от болниците и в Мурсия, и в Барселона, и в Лерида. Не беше забравил нищо. Това говореше, че паметта му не е засегната. Че е в съзнание. Но това, че помниш, не означаваше, че искаш да приемеш случилото се. Трябваше. Пако беше убит в нападението на централния пазар на Аликанте. Самият той бе ранен. „Мисли, Никола, Сан Никола!“, каза си заповеднически. Така му казваше Пако - Сан Никола. Вярваше му, както му вярваха Амелия и Апостола. Сега към тези, които не успя да спаси, се прибави още един.

По обяд милосърдни сестри започнаха да обикалят болните. Никола, който искаше да състави час по-скоро план да се върне в Санта Пола, за да занесе вестта за Пако, но умората в него надделяваше и той се унасяше, внезапно се сепна от докосване, дошло сякаш от най-дълбоките недра на съзнанието му. Оказа се, че не беше сън. Притвори леко очи и през миглите си различи две черни къдри, спускащи се към лицето му изпод бяла кърпа с червен кръст по средата. Сърцето му заподскача.

​- Роза! - прошепна.

​- Sí, soy yo[1] - погледна го сестрата.

Той отвори очи. Не сънуваше. Атаката над Меrcado Central го бе довела при нея.

​- Soy Nicola, Roza[2] - опита се да повдигне ръката си той, но превързаното рамо не му позволяваше да направи никакво движение.

​- Lo sé, te recuerdo, Nicola[3] ​- усмихна му се Роза и потвърждението, че го помни, я направи още по-красива. Всички бръчици по лицето й разцъфтяха във все по-широката усмивка и на очите, и на бледите й устни.

Знаеше и го помнеше? Не можеше да повярва.

- Te he estado buscando tanto tiempo[4]...

​- Creo que sí[5] - разбира се, съгласи се Роза и постави пръст на устните си да не говори. Той я послуша. Изведнъж се усети така изтощен, че затвори очи и потъна мигновено в сън.

Роза работеше като милосърдна сестра в най-близката до Централния пазар на Аликанте болница. Бяха я изпратили тук от Червения кръст, към който се бе присъединила малко след онази атака над града, в която българинът, за когото често си спомняше едновременно с благодарност и ярост, я спаси. След като не я остави да умре, бе решила да се посвети на нещо, което да запълва времето й със смисъл.

Знаеше, че в очите на републиканците не може да оправ­дае със своите действия несъгласието на мъжа си с правителството. Даваше си сметка, че ако застане на негова страна, ще я убият. Щяха да я убият и ако нищо не вършеше в полза на Републиката.

Междувременно научи за смъртта му в затвора. Подозираше, че е сред разстреляните за отмъщение на Хосе Антонио Примо де Ривера. И беше наясно, че няма да открие никога тялото му, за да го погребе според каноните на религията. Всичко религиозно в дома си тя отдавна бе скрила. Не носеше кръст и на врата си, а с времето все по-малко - и в сърцето си.

За сина си не знаеше нищо и тайно се молеше да е успял да избяга през Франция или Алжир колкото може по-далече. Това беше и единствената й молба към Светата Дева. Всяка сутрин. Всяка нощ.

Времето между молитвите, отправяни в абсолютната неподвижност на статуя с очи, взрени дълбоко навътре, Роза запълваше с работата си като доброволка в Червения кръст. Тук я бяха приели без въпроси за миналото й и оценяваха всяка секунда помощ: да раздава храна, да носи вода, да обслужва ранени войници, да търси живи сред ранените при въздушните нападения.

Бомбардировката със 7 италиански самолета бе направила на решето тържището, издигащо се внушително до 25 май, подобно катедрала, в сърцето на града. От Майорка бомбардировачите бяха насочени навътре в страната, за да заблудят системите за прихващане. После, направили завой обратно, бяха притиснали в смъртоносна прегръдка едно каре от улици, в чийто център попадаше меркадото. Тук нямаше военни, а местните водеха трудния си във войната, но обичаен мирен живот. 300 души, продавачи и купувачи, вече нямаше да го правят. Те бяха загинали от взривовете. Ранените също бяха стряскащо много.

Никола остана в болницата през цялото лято. Също като в Барселона, когато вече можеше да движи ранената си ръка, започна да помага на помощния персонал за обгрижване на най-тежките случаи. Така, освен че намираше полза в оцеляването си, беше близо до Роза. Тя му се усмихваше винаги, когато се видеха из коридорите или при някой болен, но пазеше дистанция с някаква настойчива любезност, която един ден в началото на септември Никола внезапно разбра, че няма да пробие. Нямаше смисъл да се натрапва на жената, в която бе влюбен толкова дълго време, щом самата тя обитаваше свят без любов. Той вече бе убеден в това. Видя го в погледа й, когато я улови да застива между две манипулации. Бяха очи на човек, който още не знае, че е мъртъв.

[1]          Sí, soy yo (от испански език) Да, аз съм.  

[2]          Soy Nicola, Roza (от испански език) Аз съм Никола, Роза.

[3]          Lo sé, te recuerdo, Nicola (от испански език) Знам, помня те, Никола.

[4]          Te he estado buscando tanto tiempo... (от испански език) Толкова време те търсех…

[5]          Creo que sí (от испански език) Вярвам, че е така.